Можем ли обратно да определим позитивните връзки, които завързват съществуването без свойства на един модус на дискурса, литературата, и умножаването без закон на множеството? Това предполага определена идея за литературен “анархизъм”, която може да се резюмира така: литературата е този модус на дискурса, който разваля ситуацията на поделяне между реалността и фикцията, поетичното и прозаичното, свойственото и несвойственото. Точно тази неизправност търси Сърл да изгони като отпраща литературата към нещо, отнасящо се до оценяването, и като завързва заедно фикция, конвенция и институция. Тъкмо затова той привилегирова фикционалната институция на театъра. По отношение на това, несвойственото свойство на литературата може да се резюмира в удара с меч на Дон Кихот, разсичащ на две марионетките на на майстора Пиер. Майстора Пиер е сърлианец. Инсталирането на неговия театър предполага конвенция за отмяна на обикновените референтни конвенции. По време на представлението вярваме само за да се забавляване, така както жътварите събрани около ханджията се оставят на разказите за подвизи на бродещи рицари, които те знаят, че принадлежат на едно отминало време. Дон Кихот разбива всички тези конвенции и съгласувани отменяния на конвенциите. Той разбива учредените кръгове на фикцията и представлението и утвърждава с действие, че всички истории и всички текстове изхождат заедно и по единичен начин от едно отношение с истината. Или нещастията на християнската принцеса, заловена от сарацините, са истински и трябва да й се притечем на помощ. Или те са фалшиви и няма здрав разум в това да се събираме за да се наслаждаваме на тяхното представяне.

По отношение на театъра и договорите за речта по принцип, ударът с меч на бродещия рицар символизира един модус на битието на литературата като отменящ модус на речта. Наричам отменящо, по принцип, съществуване, което няма място в едно поделяне на свойства и тела. Също така то не може да бъде положено без да разбърка отношението между реда на свойствата и реда на наименованията. Отменящото съществуване има статута на единство в повече, без собствено тяло, което идва да се впише едновременно от двете страни на сглобката на тела и свойства. То следователно въвежда по необходимост някакво несъгласие, някакъв смут в опита на възприятието, в отношението на това, което може да се каже и види. Това също е съществуване, което се разиграва всеки път отделно в акта, който реализира по единичен начин способност, която няма друго удостоверение. За нещастие на всички, които искат да различат формите на съждението и реалните свойства, литературата е съществуване, което не се оставя да бъде различено от своето демонстриране и следователно трябва непрекъснато да повтаря тази демонстрация. Тя трябва постоянно да прави нещо изключително и не може да го прави освен с баналното.

Именно тази изключителност анализира Жан Борей по отношение на две неща ^[4] : първо, противопоставянето на модела, собствен за миметическата традиция, и примера, който показва единствената способност на изкуството, в същото време, в което той се нарежда в хоризонталната серия от примери с нейните повторения и отклонения; второ, отношението на тази примерност без модел на модерната творба с баналността на нейната тема: Утел и Утел от Погрбението в Орнан или обикновените животи на Ема Бовари или Бувар и Пекюше. Без съмнение това двойно отношение се украсява по желание с цветовете на изключителния артист, превръщащ всяка материя в злато чрез единствената способност на гения. Но флоберовата парадигма показва, че става въпрос за нещо съвсем друго: “изключителната” способност на артиста без модел нито канон е само общата способност на езика, който разваля всичко собствено. И “царството” на артиста е двойното изгнание на този, който трябва едновременно да се затвори в самотата на писането и в “лудото” начинание на цялостен мимезис на безмълвни животи, на радикално безразлични животи.

Какво е тази лудост може да се разбере в противоположност на определени философки анализи на литературата. В Случайност, ирония и солидарност ^[5] , Ричард Рорти представя творбата на Пруст като начинание за завоюване на автономия по пътищата на преописание. Преописвайки “фигурите на авторитета”, които сам той е описал, Пруст, или разказвачът, печели своята автономия като свежда авторитета до съ-случайност. Такъв анализ, фиксиран върху една привилегирована точка - уроците, които Шарл дава на разказвача и преобръщането на тази позиция на авторитет - прави късо съединение в описанието и преобръща в неговото значение самото движение на творбата. Защото тя не описва някакво презавоюване на аз-а, а обход през фигурите на лъжата, чрез който се коригира една първична клопка или “абдикация”: клопката на една определена употреба на писането, тази на писмото нелегално адресирано от детето до майката, което очаква нейния отговор във вид на доказателство за любов, на успокояваща целувка. Именно тази изначална “абдикация” изисква дългия обход, сблъсъка с йероглифните символи изписани по телата, загубването в лъжата на телата, необходим за да се напише изобщо не книга за презавоювания аз, а книга за истината, която детронира. Анализът на Рорти, за да направи от литературното “преописание” парадигма на либералния “иронизъм”, свежда автора Пруст, разказвача на По следите и героя на книгата до само едно лице, един от неговите договарящи/убеждаващи се от общността, който променя в своя полза правилата на играта и установява така нови конвенции като създава, според термините на Рорти, вкуса, според който ще бъде съден. В това преопределяне на договора изчезва собствената за текста операция: не завоюването на аз-а, а завоюването на позицията на аза, който пише, въвеждането на един той в отношението на аз и аз.

Защото проблематичната и интересна неразличимост не е тази на някакъв писоар с друг писоар, преднамерено или чрез конвенция, а тази на аз-а, който пише, с аз-а, който разказва. Моментът собствен за творбата е вписването на един той между двата аз-а, на хетерономия в отношението на единия с другия. Ако литературата свидетелства за нещо, което е важно за общността, това е чрез този диспозитив, който въвежда хетерономия в аз-а. И точно това завързва въпроса за литературата с този за демокрацията: и единият и другият учредяват, както от страната на сметката за частите на общността, така и от страната на пълнотата на телата, съгласяващи и убеждаващи се, съществуването на същества без тела, на същества направени от думи, които не съвпадат с никакво тяло, които не са нито свойства на разменяемите неща, нито конвенции за някакво отношение на размяна. В сърцето на това единично съществуване има тази черта на хетерономия, която разделя всеки аз от самия него. Обаче тя не е нищо друго освен чертата на равенство, това равенство, което винаги идва нелегално да прекоси общността, защото то няма легитимно място в никое разпределение на телата в общността, равенство, което може само да поставя, винаги пунктуално, винаги локално, телата извън тяхното място, извън това, което им е свойствено. Равенството действа в социалното тяло под формата на отменящо съществуване, което би могло да се нарича литература или пролетариат, съществувания, които могат да бъдат отречени без нито едно свойство да изчезне, но които карат в него да съществуват единични множества, чрез които системата от отношения между тела и наименования се оказва, тук или там, отместена.

Анализът на Рорти се вписва в традицията, която приписва на литературата политическата добродетел на съпротива или безразсъдство по отношение на властите. Но с това литературата няма нищо общо. Литературата няма нищо общо с властта, тя има общо със съгласието. Тя разваля съгласието като кара аз-а, който се съгласява, споразумява и договаря, да бъде прекосен от един той. Не мисля, че инстанцията на този той трябва да я идентифицираме с това затваряне в неутралното, в една вътрешност на езика, която се преобръща във външност според анализа на Бланшо. Опитът за “неутралното”, за този “той”, който прекосява отношението на един “аз” със самия него, не произлиза от някакво битие на езика. Той по-скоро произлиза от сблъсъка на способността на езика с опита за единичността на тялото, което отхвърля: работниците, които, в “Конфликт”, залавят отношението на поета с небесните съзвездия и забраняват тяхното проектиране върху белотата на страницата ^[6] ; заоблените тела на мадам Бовари или на Бувар и Пекюше, с които трябва да се идентифицираме за да реализираме нечувания шедьовър на една “книга за нищото”; телата на бягството, които при Пруст крият обещанията на другите и се изплъзват от разкриването на тяхната истина: каквато е Албетрин, чиято лъжа задължава да се изкачим до едно йероглифно състояние на езика и чието тяло, захвърлено в колата на разказвача, зачерква въображаемото обещание на малките продавачки, които се появяват като “слугински Венери” зад всеки тезгях, скривайки от този, който пише, обещаните плът и вкус на един непознат свят, който съставлява плътта и вкуса на уникалната книга. Между обещанието на достъпното тяло и акта на писането, който трябва да накара да съвпаднат един аз със самия него, има това “същество на бягството”, това тяло, секвестирано за да признае своята истина и което не престава да крие някаква тайна, която всъщност не е никаква тайна, която е просто множеството на точките на допир и срещите, в които се изтъкава една единичност.

Това, което излага литературата, е този опит за множественост и несъгласие, този опит за “обикновено-необикновено”, за което говори Жан Борей в Номадският разум ^[7] , това “обикновено-необикновено”, което идва, в която и да е точка, да разломи съгласието. Това е определен опит за изгнание, който започва в опита за собствения език като чужд език, за който говори Пруст. Нетолерантната арогантност е тогава отказът на това обикновено изгнание, на тази разлика със себе си на говорещите тела, на единичностите изтъкани от хиляди срещи, които не спират да да се превръщат в единични в допира с други единичности, с други серии от серии. Обектът на расизма, ни казва Жан Борей, това е свидетелят, “почти-другият”, този, който не е достатъчно друг за да бъде считан за друга фигура на същото; този, който не може да бъде отпратен “у тях си”, защото той тук е у тях си. Той е непоносим, понеже ни препраща към нашата собствена ситуация на изгнание в езика и на “родната” ни земя. Ето защо се измислят “прагове”, отвъд които не може повече да се приюти цялата нищета на света.

Дали свойственото-несвойствено на литературата, това, което я свързва с демокрацията, не би било това, че в своето почти-съществуване, всеки път отново доказвано, тя непрестанно вписва опита за почти-другия и за несъгласието, опита за главозамайващото умножаване на баналното, на баналното, което говори и се изплъзва, на необикновеното банално? Можем да го кажем и по друг начин: литературата е опит за необитаването. “Писането не обитава самото себе си”, ни казва Кафка. Опитът за несвойствеността на изгнанието, който свързва литературата с неспокойството на множеството, не е никъде другаде изразен с такава сила като на страниците на Тетрадките на Малт Лорид Бриг , които са размишление над обитаването и необитаването; размишление също над крайната близост и крайната дистанция, които превръщат в единичен чужденеца поет без къща нито средства в масата от туземци без име нито лице, които излагат своите страдания в болницата за бедни и идват да се топлят по банкетите в Лувъра, които правят знаци на улицата, които не разбират и един, от които се настанява на това, което е нормално масата на поета, настанява това лице, чиито черти започват да се отдръпват, това лице, което вече някак си се преобръща в несъществуване: накратко, цялата нищета на света.

Трябва да разберем, в сърцето на този пасаж, отклонението, което е отбелязано, между това, което трябва - би трябвало - да е “къщата на поета”, къщата на тишината, в която дните и сезоните отминават като донасят своите плодове, и това парче стена, последния остатък от изкормена къща, чиито осиромашали тапети още пазят всички следи от това, което е било един обитател, неговото “твърдоглаво, лениво и плътно дихание, което никой вятър не може да още да разсее”. Истинската “трансфигурация на баналното” се разиграва там, върху голямото парче нашарена стена, където “няма какво да се добави, какво да се промени също.” Тя се разиграва там, където необитаването на поемата се смесва с необитаването на тези polloï , които са отпратени да спят другаде, в точката на това почти-изчезване, където загубата на анонимния свят (“Още един миг и всичко ще е загубило смисъл, и тази маса, и този стол, в който той се е вкопчил, всичко всекидневно и близко ще е станало неразбираемо, чуждо и тежко”) препраща към лишаването от писане: “Още известно време ще мога да пиша всичко това и да свидетелствам за него. Но ще дойде ден, в който моята ръка ще ми бъде далечна и когато аз й наредя да пише, тя ще изчертава думи, с които няма да съм съгласен. Времето на другото обяснение ще дойде, когато думите ще се развържат, когато всяко значение ще се развали като облак и ще се стовари като дъжд.”

Това, за което става дума тук, е разбира се да знаем как да приютим “цялата нищета на света”. Приютяването минава точно през опита за лишаване от писане. Този опит си оправя сметката със страха и вписва този обезпокоителен “той” в отношението на аз и аз. Понеже Тетрадките на Малт ни говорят по същество за страха и за същия този страх, който е на дневен ред за нас: страх от обезпокояващото множество, от нищетата на света. Неговото писане се държи точно на линията на поделяне, където страхът бива разрешен било в съгласие за добрия брой съгласяващи/договарящи се, било в несъгласие, което учредява писането като разделянето на един аз от самия него. Това място на страха, това е общото място, където се решава изхода на “почти-другия”, където се извършва поделянето на съгласяващия се човек и несъгласяващия се човек.

Цялата нищета на света, никой не държи да я приюти. Но можем най-малкото да се научим да говорим за нея, да говорим с нея, да раждаме с нея единичността на казването, което измисля имена, единичности, нови множествености. Това ще рече да се вземе мярката на равенството, тази мярка, която е изкуството да се регулира близостта и дистанцията. Категоричния императив, който се изпитва там, може да се изкаже така: Постъпвай винаги така, че едновременно да положиш близостта и дистанцията. Това ще рече да се учиш безспирно да мериш и оценяваш, да пресъздаваш всеки миг това близко и това далечно, които определят интервалите на егалитарната общност.

Доколкото се опитах тук да навържа няколко пропозиции за литературата с няколко пропозиции за “нищетата на света”, не е учудващо, че заемам моите последни думи от Клетниците. “Демоните атакуват. Призраците се съпротивляват” е написана там за да характеризира последния щурм срещу барикадите на Сен-Мари. Наистина, има всякакви демони и призраци. Има демони, които идентифицираме, но винаги прекалено късно или прекалено далече: тези на всички диктатури на века и всички идентитарни лудости. И освен това има по-дискретни демони, които ни казват, че демоничното е винаги само ефект от вярването в призраци и че добрия начин да ги ликвидираме е да пропъдим решително това вярване, да се избавим от всякакви отменящи съществувания за да познаваме вече само реалните неща: телата и свойствата на телата; субектите и начините те да се обединяват чрез съгласие и конвенция. Няма повече призраци, няма повече демони, казват те. Аз от своя страна чувам нещо съвсем друго в тяхната формула: края на “призраците”, това е краят на свидетелите, на тези почти-други, за които ни говори Жан Борей, които свидетелстват за различието на всеки със самия него. На формулите на изключващото съгласие трябва повече от всякога да противопоставим формулата на една общност, която познава само единичности, които се дължат на безкрайната възможност за едно-в-повече. Да държим на тази позиция, ще рече да продължаваме да мислим с призраците.

Превод: Любен Каравелов