Сухият анализ на фикционалните актове и нескончаемите шеги относно двойната природа на писоарите биха могли да ни снабдят с няколко ориентира за да мислим езиковата ситуация собствена за изказването на втората фраза, тази, която ни казва, че ние, ние французите, не сме в състояние да приютим цялата нищета на света, фраза, която, фактически, изразява в издържан език това, което по-обичайно се изразява в един добре определен език и изкуство: графитите в обществените тоалетни. Със сигурност това изказване е от тип много различен от първото. Това е фигуративно изказване и ако прави някакво разграничение, то не различава никакво свойство, чието присъствие или отсъствие да основава разграничението. И при все това става въпрос да се конституира нещо “свойствено” като се прекара линията на поделяне между това, което може и това, което не може да бъде приютено.

Какво не може да бъде приютено? “Цялата нищета на света”? Бихме могли, без съмнение, да се задоволим да изпратим тази фраза в логическия ад на неопределените съждения. Просто така ще изпуснем същественото в тази работа: силата на изключването прикрепена към тази “лоша част” от нищетата, която означава “не цялата”. Със сигурност, никой не знае коя е тази “част от нищетата”, която не можем да приютим, кои са свойствата, които отличават добрата от лошата част на цялото. Така проблемът е обратен на този, с който преди се занимавахме. Анализът на Сърл аргументираше за липса на обективни свойства дори там, където отличителните свойства се показваха с достатъчна очевидност. Тук, обратно, става въпрос да се установят тези неявни свойства, които отличават частта от нищетата или тази нищета, която прави цялото, която ние не можем да приютим. Кой прави тази операция? Това е законът, инстанцията на универсалното, която нарежда на отделното. Но тя го прави по доста специфичен начин: изобщо не разграничава свойствата, а изработва специфична категория за множеството като категория на Другото, което не може да бъде приютено.

За да разберем това, можем да тръгнем от съждения по принцип изказвани за законодателния арсенал на законите Паскуа-Меенери за имиграцията и сигурността. Често е било казвано, че диспозитивът на законите Паскуа-Меенери за имиграцията и сигурността е само хармонизиране на вече съществуващи разпръснати разпоредби и тяхното подчиняване на универсалността на закона.

Но преди това става въпрос за нещо друго: не толкова да се подпечата колективната воля за емпирични мерки наложени от реалността, а собствено да се конституира обекта на закона и да се предефинира неговия субект. Разпоредбите на закона Паскуа и националния кодекс имат първо задачата да конституират обекта, към който се прилага закона: това неопределимо “не всички” на нищетата, която не може да бъде приютена, това Друго, чийто свойства са различни от нашите и които следователно не могат да бъдат приютени в понятието за нашата идентичност. Именно за тази работа послужи отначало “универсалността” на закона. И впрочем това е доста честа употреба на закона днес: да поема отговорност за това, което не може да се мисли, да прави дива онтология. Един предишен парламент беше гласувал, в качеството му на мярка срещу “фалшификациите на историята”, истински закон за не-битието. Следващият изработи, в качеството му на мярка свойствена за регулирането на имиграцията, закон за Другото и невъзможността Същото да го приюти в своята общност. Законът конституира Другото точно като унифицира неговите отделни свойства, които са визирани в членовете на законите или разпиляни в подчинени на обстоятелствата правилници и ни казва например, че това е един и същи субект, който влиза нелегално за да търси работа и който влиза легално - но нелегитимно - като съпруг във фиктивен брак. Този закон събира в един всички режими на другост като слага например предиката “нелегален” в позицията на среден термин между предиката “имигрант” и предиката “правонарушител”.

Може да го кажем и по друг начин: законът обективира това, което до тогава е било съдържанието на едно чувство, познато под името чувство за несигурност. Това чувство имало вече за свойство да превръща в един и същ обект на страх едно множество от групи и случаи, които причиняват на различни основания смут или несъгласие на различни места и на различни части от населението: ученици с проблеми, малки правонарушители, наркотрафиканти, работници в повече, религиозни фундаменталисти и т.н. Обаче това, което прави закона, е да трансформира това Едно на чувството в Едно на понятието. И без съмнение това е принципът на нещото, което наричаме съгласие: тази превръщаемост между обект на чувството и обект на закона, и по-специално, тази превръщаемост между обект на страха и Другото, което законът трябва отначало да идентифицира и след това да експулсира.

Но тази превръщаемост действа също и за субекта на закона. Законът идентифицира групата на свободните събеседници, които приемат общи и частни конвенции, с групата на тези, които изпитват същия страх, страх, който има, при последен анализ, един същностен обект: множеството, което се възпроизвежда без закон. В тази амалгама от хетерогенни случаи, в която се оказват заедно преследвани фиктивните бракове, събирането на семействата на имигранти, мюсюлманската полигамия и прекосяващите Средиземно Море за да родят в Марсилия, се конструира една и съща фигура: тази на множеството, което свръхизобилства. Тази връзка на чужденеца и размножаващото се множество може да бъде изяснена от един любопитен пасаж от Амиен Марселин, който, разбира се, не третира сравним случай, но хвърля значителна светлина върху нашето настояще. Изброявайки знаците за упадъка в Рим от VI век, латинският историк прави едно пределено заключение: “Това, което е извън съмнение е, че докато Рим бил жилище на всички добродетели, по-голямата част от големците търсели как да задържат свободните по рождение чужденци чрез всякакви видове белези на доброжелателност, както лотофагите на Омир ги задържали със сладостта на техните плодове. Но днес, напразното високомерие на определени хора гледа като достойни за презрение тези, които са роден извън стените, с изключение на хората без поколение и ергените, и ние не бихме могли да повярваме на благосклонността, с която се ползват в Рим хората без деца.”

Със сигурност фигурата на Другото, която политиката на съгласието конструира днес, е различна от тази, която извиква историкът. Не става въпрос за чужденци с качества, към които античните добри семейства са култивирали гостоприемство. Става въпрос за една по-“подла” и едновременно с това по-чиста фигура на другостта: това множество без име, което на латински се нарича proles и proletarius и което модерната епоха е снела в омонимията на “пролетарий”, което така е не толкова име на социална категория, а на единично множество, анализатор на биването-заедно, оператор на дистанцията на произвеждащите и възпроизвеждащите се тела със самите себе си. Днес, на мястото на декларираното изчезване на това единично множество се размножава “лошата част” от цялото: множеството, което не спира да се възпроизвежда без закон и което поради това трябва да бъде изключено от съгласието, изключено за да съществува съгласието. Зад позоваването на закона и универсалността се завързва така един странен възел между phusis и nomos , единия определен като способност за съ-чувстване [con-sentir], другия като способност за споразумяване и договаряне. Съгласието е определено отношение между природата и закона, което предоставя на закона грижата да ограничи лошата природа или анти-природата. Трябва просто от този phusis като способността на това, което разцъфва, да бъде отделено размножаващото се множество, анти-природата, която е способността на това, което се размножава. Законът завършва природата като премахва размножаващото се множество без качества. Той е така в хармония с конвенцията, която отстранява тези модуси на съществуване без свoйства, за които “литературното битие” ни дава пример. Една и съща известна поговорка подхожда и за единия и за другия случай: Entia non sunt praeter necessitatem multiplicanda . В единия случай става въпрос да се премахне една дума и едно отстранено съществуване на дума без свойства. В другия става въпрос да се определи чрез закона това друго, което не може да бъде приютено. Тази обща поговорка служи да се обоснове това, което можем да наречем ограничена общност, като взимам думата “общност” едновременно в нейния логически смисъл от Софист и в нейния политически смисъл. Общността на съгласието е общност, в която има точния брой необходими същества, било то индивиди или понятия, тя е наситеното общество, в което има точния брой тела, които са нужни и точния брой думи необходими и достатъчни за да обозначат тях и различните начини те да се споразумяват и съгласяват заедно. Втората полза от закона, който унифицира разпръснатите разпоредби е да учреди субекта, който се съгласява, който чувства заедно, който чувства своето заедно като изброено от едно число, което изключва абсцеса на размножаващото се множество.