В тази втора хроника ще бъда хроникьор, в смисъл, че ще се опитам да се отнеса, но като философ, към актуалността, ако не непосредствената, то най-малкото тази от днес в широкия смисъл на думата. Искам да кажа актуалността на смъртоносния и/или финансов терор на фона на свръх-оценяването на Бог (което и да е името му) и обезценяването на парите (тези на акционерите, но по-скоро парите на тези, които ги нямат). Тази актуалност изисква една философска хроника да я разгледа, защото това е философска актуалност.

Хегел пише – и това е известната му фраза за птицата на Минерва – че философията се появява, когато една форма на живот почва да остарява. От късната Античност насам не е имало толкова явна старост като нашата. Капиталистическата икономика акумулира задънени улици, абсцеси, неконтролируеми безредици. Обществото, което тя управлява, не вярва повече в себе си. Думите и понятията, които са били все още валидни преди петнадесет години като „правовата държава“, „правата на човека“, „демокрацията“, видимо губят с всеки изминал ден от своето правдоподобие, както практическо, така и теоретично и символично. Научният, техническият, юридическият и моралният прогрес излагат на показ на всяка крачка двойнствености, които отстраняват името „прогрес“, а заедно с него и тези за „човечество“, „разум“ и „справедливост“.

Така се разклащат идолите, т.е. идеи, които са сведени до тяхната дебелашка употреба. От едната страна е „волята на Бог“, от другата е „човешката свобода“. Разбира се, това са готови имена на големите машинации за слагане на ръка върху властта и парите. Но готовите имена носят също и фигури на идентификация – или по-скоро на подчинение – и мобилизация – или по-скоро на повтаряща се принуда. Тези фигури ги рисуват по бомбите.

Бог, човек, воля, свобода: кой не вижда, че това са четирите термина на една метафизическа даденост, чиито комбинации изчерпват хоризонта на света на автономията. Формата на живот, която е остаряла, е тази на автономията. Автономия на принципа, автокрация на избора и решението, самоуправление на идентичното, автопроизводство на стойността, символа и образа, автореферентност на дискурса – всичко това е употребено и изчерпано, също както и автомобила, ако погледнем добре, е вече обречен на немощ.

Да се говори за „сблъсък на цивилизациите“ е белег за нерефлексивност. Това е една и съща цивилизация, която експлоатира петрола и Бога на Ейбахам и Джеферсън, и която ни обявява всички за равни и оставя всеки сам на съдбата си, цивилизация, която си мисли, че накрая е измамила смъртта чрез фантазъм или отрицание. Цивилизация на самодостатъчността, самозадоволяването – и на саморазделянето.

Да се различи това, което се случва, това застаряване на една култура на автономията, която формира в същото време етическия и символичен заряд на глобализацията (да, това е едно старо животно, което се глобализира), това не ни дава средства за действие, но трябва да ни позволи да си представим от коя страна да очакваме, ако това е възможно, знаците на една друга младост.

Струва ми се, че можем да кажем най-малкото това: на автономията не ще се противопостави хетерономията, която е нейно допълнение. Да бъдеш хетерономен по отношение на друг субект, който самият е автономен, който се нарича бог, пазар, техника или живот, това не променя нищо. Но може да рискуваме, за да проправим път, с думата екзономия. Тази дума извиква един закон, който не би бил нито на същото, нито на другото, а неприсвоим нито от едното нито от другото. Както екзогамията е извън родителството, така и екзономията излиза извън бинарната фамилиарност на едното-и-другото.

Това ще е един закон, който е прикачен към външното на закона, както имаме няколко образа за това при гръцката Мойра, при избора на Аврам, при Беатриче на Данте или при трезвата лудост на Хамлет. Това са контрастни образи, дори противоречиви. Но те всички очертават една външност, която не е автономия, която не е господство, която не е нито същото, нито другото. Знам, че това не са ясни образи и освен това те също са стари. Ето защо за днес трябва бързо и направо да дадем последната дума на Бекет: „Въображението умря, въобразявайте.“

25 Октомври 2002