Философски хроники

Една хроника на философията, какво ще рече това? Хрониката е конкретна и периодична рубрика, чието съдържание произлиза или от някаква специалност (гастрономия, градинарство и т.н.) или от някаква субективност (светът според настроението на хроникьора). Но философията така, както се разбира, се опитва да се измъкне, както от това да е специалност, така и от това да е субективна. Тя от самото начало изисква универсалност и обективност. Т.е. тя пита как универсалното може да стане обект на мисълта и как някакъв обект може да бъде мислен според универсалното. Дори и мисълта да си даде множеството, хетерогенността и несъизмеримостта за свой принципи, тя пак полага така някаква форма на универсален обект.

Кант е имал дума за това; той казвал „безусловното“. Това е неговата страст. То изисква това, което не зависи от нищо предварително, от никакво вече положено условие. Ако призная някакво условие, нещо предварително, аз не мога да започна да философствам.

Как до променим тогава това изискване за да отговаря на една хроника? Или универсалната обективност е дадена и тя не може да се променя. Или тя е само смътно и непоследователно предразположение, някаква каша от „ценности“, „добродетели“ и здрав разум, която може да се сервира претоплена по всякакъв повод. Днес има една културна мода на „философията“, която претопля безспирно тази рядка чорба като оставя да плува в нейните пари смътното обещание за една последна, безусловна истина. Така се поддържа една добре работеща консенсуалн етико-прагматична идеология, като едновременно с това се дава и стойност на званието, което занапред се котира като „философ“.

Не претендирам да гоня безкрайно и без риск злите духове на културната опасност. Аз приемам да се докосна до двусмислието, защото на тази културна опасност трябва да се противопоставим на неин терен – например като говорим по радиото. Това не е просто въпрос на стратегия. Така също, защото културното ставане на философията поставя самото то един въпрос от философско значение.

В действителност, тази опасност има такова значение, защото тя фактически е хронична болест на философията (и ето от тук аз взимам думата „хроника“).Винаги е имало платонизми, стоицизми, авероизми или кантанства, идеализми или утилитаризми, които са конфигурирали мненията и медията на тяхното време – салоните, училищата и политическите кабинети. Тези конформистки уверености ерозират и редовно се сгромолясват. Но защо са тези хронични кризи?

Поради причина, която самата тя е хронична. Изискването за безусловност редовно оставя да изпадне и да се втвърди в обусловен консенсус това, което у него е просто неприемливо. Хроничният пулс, ако не и болест, е смяната на едно неприемливо искане и на отговори, които ще го разочароват или предадат.

Защо искането е неприемливо? Не поради някакво философско геройство (Сократ срещу властта на софистите, Декарт срещу властта на схоластиците), а поради вътрешното й устройство. Философията иска безусловното, защото самата тя е следствие от едно оттегляне на дадените условия.

Философите не никнат по земята като гъби, казва Маркс. Философията не е произлязла от някакво „гръцко чудо“, нито пък от някакво внезапно откровение на логоса. Тя е родена от оттеглянето на условията дадени в един свят на богове, жертвоприношения, йерархии, йероглифи и йерофании. Тя е родена от оттеглянето на причините от света. Това, което останало без причина, тя го представила като голото битие или като логос, по-късно като сигурността на субекта, или като своята интенционална трансценденция, или като историята и т.н.: но всеки път желанието за разум превежда в истина това, че липсата на разум е очевидна в света.

Това, което оттогава е станало хронично, това е принудата да се изисква нещо безусловно там, където, в действителност, всяка даденост се е оттеглила, всеки произход, всяко родословие. Безусловното е искано, защото в действителност ние нямаме дадени условия. Не ни остава друго, ако може така да се каже, освен дарът в чистия му вид: светът, историята, човекът като дарове, които не са предшествани от нищо.

Това, което беше наречено „смъртта на Бог“, по-късно „край на метафизиката“ и също „край на философията“, се е състояло в това до покаже, че няма първо или последно условие, че няма безусловно, което да е принцип или произход. Но това „няма“ е безусловно и ето ви, ако смея да кажа, нашата „човешка ситуация“.

Това, в някакъв смисъл, е краят на възможността за хронични кризи, при които една философия следва друга. Така се е започнал един обрат. Но ако философията не може повече да бъде хроничната болест на идеологическото следване, това значи, че тя трябва по друг начин вече да схваща собственото си устройство.

Понеже не става вече въпрос да се лекува някаква болест. Някои вярват в това и мислят, че е достатъчно да придържат към разумното и към дискурси способни да валидизират своя смисъл. При все това, разумът иска нещо повече от разумност и истината е отвъд всеки валиден или разумен смисъл. Има една също хронично сигурност: тя отваря още веднъж пред нас времето на мисълта. Не-даденото, абсолютното не-дадено, т.е. дарът на битието при който съществуването без причина изисква своят дълг, който не може да се пресметне и дори не е дълг...

27 Септември 2002

В тази втора хроника ще бъда хроникьор, в смисъл, че ще се опитам да се отнеса, но като философ, към актуалността, ако не непосредствената, то най-малкото тази от днес в широкия смисъл на думата. Искам да кажа актуалността на смъртоносния и/или финансов терор на фона на свръх-оценяването на Бог (което и да е името му) и обезценяването на парите (тези на акционерите, но по-скоро парите на тези, които ги нямат). Тази актуалност изисква една философска хроника да я разгледа, защото това е философска актуалност.

Хегел пише – и това е известната му фраза за птицата на Минерва – че философията се появява, когато една форма на живот почва да остарява. От късната Античност насам не е имало толкова явна старост като нашата. Капиталистическата икономика акумулира задънени улици, абсцеси, неконтролируеми безредици. Обществото, което тя управлява, не вярва повече в себе си. Думите и понятията, които са били все още валидни преди петнадесет години като „правовата държава“, „правата на човека“, „демокрацията“, видимо губят с всеки изминал ден от своето правдоподобие, както практическо, така и теоретично и символично. Научният, техническият, юридическият и моралният прогрес излагат на показ на всяка крачка двойнствености, които отстраняват името „прогрес“, а заедно с него и тези за „човечество“, „разум“ и „справедливост“.

Така се разклащат идолите, т.е. идеи, които са сведени до тяхната дебелашка употреба. От едната страна е „волята на Бог“, от другата е „човешката свобода“. Разбира се, това са готови имена на големите машинации за слагане на ръка върху властта и парите. Но готовите имена носят също и фигури на идентификация – или по-скоро на подчинение – и мобилизация – или по-скоро на повтаряща се принуда. Тези фигури ги рисуват по бомбите.

Бог, човек, воля, свобода: кой не вижда, че това са четирите термина на една метафизическа даденост, чиито комбинации изчерпват хоризонта на света на автономията. Формата на живот, която е остаряла, е тази на автономията. Автономия на принципа, автокрация на избора и решението, самоуправление на идентичното, автопроизводство на стойността, символа и образа, автореферентност на дискурса – всичко това е употребено и изчерпано, също както и автомобила, ако погледнем добре, е вече обречен на немощ.

Да се говори за „сблъсък на цивилизациите“ е белег за нерефлексивност. Това е една и съща цивилизация, която експлоатира петрола и Бога на Ейбахам и Джеферсън, и която ни обявява всички за равни и оставя всеки сам на съдбата си, цивилизация, която си мисли, че накрая е измамила смъртта чрез фантазъм или отрицание. Цивилизация на самодостатъчността, самозадоволяването – и на саморазделянето.

Да се различи това, което се случва, това застаряване на една култура на автономията, която формира в същото време етическия и символичен заряд на глобализацията (да, това е едно старо животно, което се глобализира), това не ни дава средства за действие, но трябва да ни позволи да си представим от коя страна да очакваме, ако това е възможно, знаците на една друга младост.

Струва ми се, че можем да кажем най-малкото това: на автономията не ще се противопостави хетерономията, която е нейно допълнение. Да бъдеш хетерономен по отношение на друг субект, който самият е автономен, който се нарича бог, пазар, техника или живот, това не променя нищо. Но може да рискуваме, за да проправим път, с думата екзономия. Тази дума извиква един закон, който не би бил нито на същото, нито на другото, а неприсвоим нито от едното нито от другото. Както екзогамията е извън родителството, така и екзономията излиза извън бинарната фамилиарност на едното-и-другото.

Това ще е един закон, който е прикачен към външното на закона, както имаме няколко образа за това при гръцката Мойра, при избора на Аврам, при Беатриче на Данте или при трезвата лудост на Хамлет. Това са контрастни образи, дори противоречиви. Но те всички очертават една външност, която не е автономия, която не е господство, която не е нито същото, нито другото. Знам, че това не са ясни образи и освен това те също са стари. Ето защо за днес трябва бързо и направо да дадем последната дума на Бекет: „Въображението умря, въобразявайте.“

25 Октомври 2002