на Жил Дельоз
“Още от моето ранно детство си мислех, че всеки на тоя свят има своята no man's land[*], където е свой собствен господар. Има го както видимото съществуване, така и едно друго, непознато никому, което безрезервно ни принадлежи. Това не ще рече, че едното съществуване е морално, а другото не, или че едното разрешава, а другото забранява. Просто всеки човек от време на време се изплъзва от всякакъв контрол, живее в свободата и тайнството, сам или с някой, по час на ден или по вечер на седмица или по ден на месец. И това тайно и свободно съществуване продължава от една вечер в друга, от един ден в друг, и часовете продължават да следват един подир друг.
Такива часове прибавят нещо към видимото съществуване. Най-малкото защото нямат собствено значение. Те може да са часове на радост, необходимост или навик, но във всеки случай те служат да се запази една обща посока . Който не се е възползвал от това право или е бил лишен от него от обстоятелствата, с изненада открива един ден, че никога не е срещал себе си. Не може да мислим за това без меланхолия.”
Правото на тази no man's land е в основата на правата на човека.
Разказвачката в Разбунтуваната тръстика [1] го знае и добавя: “Казано мимоходом, Инквизицията или тоталитарната държава не биха допуснали това второ съществуване, което се изплъзва от техния контрол.” Оруел е разказал в 1984 за съпротивата на един човек срещу унищожението на второто съществуване от властта.
Човекът е човек само ако има своята “ничия земя”, no man's land. Не е необходимо той да е самотен. “Сам или с някого”, всеки може “да срещне там себе си” . В този втори живот има място за мнозина, за мен, за теб, за другия.
От друга страна, “не трябва вярваме, че това съществуване е празник, а всичко останало е ежедневие. Границата не минава оттам, а между живота, такъв какъвто е, и тайното съществуване”, уточнява същият глас.
Не става въпрос и точно за правото на тайна, което позволява понякога да не казваме това, което знаем. Напротив, “тайното съществуване” е “свободно”, защото не знаем какво би трябва да значи то. С него свързваме часове на отмора, защото имаме нужда повече да не знаем. Тъкмо така бихме могли да се срещнем с това, което се пренебрегва. При все това, ние го чакаме. И можем да се опитаме да го накараме да дойде. Можем да четем, да пием, да обичаме, да се занимаваме с музика, да се отдадем на ритуала на своите малки мании, да пишем. Но тези средства да провокираме срещата са също част от тайнствената област. Те пазят тайната и нищо не може да ни увери, дали те са успешни.
Областта е тайна, защото е отделена. Правото на второ съществуване е правото да останем отделени, да не бъдем изложени, да не трябва да отговаряме на другите. Казано по друг начин: това е правото да пазим своето “що се отнася до себе си”. (Но ние не знаем какво точно е това “себе”. Следователно, своето “що се отнася до нещо”.) Това право трябва да бъде признавано и зачитано на всеки.
Ние не срещаме себе си, а нещо. Това със сигурност е no man , защото ние нямаме нужда от тези мигове-там, за да срещнем man . Там човек е “самият себе си” единствено за да запази no man и да издигне ограда около неговата land .
От това, че ние не трябва да отговаряме на другите, какво се случва в тази област, не следва, че сме безотговорни. От това следва само, че не става с въпроси и отговори. Не може да се аргументира.
Нина Берберова кара разказващата да каже, че тези моменти “служат да запазят общата посока ”. “Общата посока” не е посоката на общия живот, на живота “такъв, какъвто е”. Второто съществуване е при все това нежно по отношение на “явното съществуване”. То го отстранява за малко, вмъква се в него на моменти и го отклонява, но ние не знаем нищо за това. То не го измъчва истински. То отваря малки скоби в него.
Тъкмо когато общия живот се опита да завладее тайния, нещата тръгват на зле. Човешкото право на отделяне, което управлява декларираните права, бива нарушено. Няма необходимост от тоталитарна власт, от клеветнически слух, няма нужда от експулсиране, вкарване в затвор, глад, забрана за работа или местоживеене, цензура, окупиране, депортиране, изолиране, взимане за заложник, за да се наруши това право на отделяне.
Това със сигурност са добри средства - показни, директни, безотказни - да се сплаши охраната, която бди над второто съществуване, да се обезсили то, да се затрудни, да се нахълта в него и да се анексира към общия живот. Без съмнение, господарите на общия живот, които и да са те, са обзети от подозрението, че нещо им се изплъза и може да заговорничи срещу тях. На тях им трябва цялата душа и то безусловно.
Има една по-неуловима процедура, която се промъква по-добре, без крещящо насилие, чак до бялата или сива област, в която човек се отделя от другите и продължава пипнешком според собствената си обща посока. Това промъкване изобщо няма вида на терор. Позоваването на правата на човека, на декларираните права на човека, може много добре да го легитимира и скрие. Експериментирайте свободно, имайте куража на вашите идеи и мнения, споделяйте ги, обогатете общността, обогатете себе си, предприемайте, диалогизирайте, използването на вашите права е само добро, доколкото зачита правата на другите, движете се, всичко е възможно в определените от закона или правилото граници. А за останалото, самите граници биха могли да бъдат ревизирани.
Аз говоря за либералните демокрации, за “напредналите” общества, в които правата на човека са приети и зачитани, доколкото е възможно, винаги неизменно припомняни и защитавани, малко по малко разпростряни върху всички, така наречени в Северна Америка, малцинства. Тези действия на либералните демокрации са добри. Те позволяват и дори изискват Амнести Интернешънъл да съществува. Те позволяват понякога публикуването без проблеми на незначителни разсъждения като това. Който не е съгласен с тях, винаги би могъл да ги оспори.
Това не пречи повтарящите се покани за упражняване на правата и надзираване над тяхното спазване да бъдат настойчиви до степен на подтисничество. Едно малко увеличаване на натиска и ще е свършено с тайните часове. Всеки ще е впримчен от другите, отговорностите, погълнат в защита на правилната употреба на правата в общия живот, изневерил на запазването на “общата посока”, която му принадлежи.
Има един вид очевидност, така непогрешима, че може би е тоталитарна нагласа в това, че упражняването на правата и бдителността, що е отнася до тяхното зачитане, биват изисквани като задължение. Непогрешима е що се отнася до разрушаването на “що се отнася до себе си”. Защо не направихте това, защо не казахте онова, вие имахте правото!
Бергсон е казал, че никой не е задължен да създава книга. Старанието за писане на книги идва от съществуването, в което всеки “се изплъзва от всякакъв контрол”, включително от своя собствен. Писането е едно от тези средства, по необходимост случайно, с което трябва да се срещнем. Ние пишем, защото не знаем какво да кажем, за да се опитаме да го научим. Но лозунгът днес е publish or perish [*] ! Ако не сте публични, изчезвате: ако вие не сте изложили всичко възможно от себе си, вие не съществувате. Вашата no man's land е интересна само ако е изразена и споделена. Акушира се изразяването чрез повишен натиск върху мълчанието.
Дали този натиск се отнася само до писателите, “интелектуалците”? Изобщо не е така, той се отнася и до всеки друг, които има същото задължение да използва своето право да бъде информиран и да бъде чуван. Всеки трябва да може (да упражни правото си) да свидетелства. Институциите се грижат за това, ние да бъдем на пост на собствения си праг, обърнати навън, доброжелателни, готови да слушаме и говорим, да обсъждаме, да протестираме, да се обясняваме. Чрез анкети, интервюта, сондажи, кръгли маси, “поредици”, “досиета”, ние се виждаме по медиите като хора заети да изпълнят задължението да отстояват правата.
И да се повторим: няма проблем, всичко е възможно. Има законодателство за вашия случай. Ако не, ще го приемем и ще ви бъде разрешено. Дори ще ви помогнем от своя страна да го употребите. Всичко това е добре, кой смее да се оплаче? Със сигурност не и тези, които са лишени от средствата на правото. Този натиск прави общия живот по-справедлив и по-внимателен.
При все това, този натиск не минава без “меланхолия”. Вярно е, че дължим на другите зачитането на техните права, и че те са длъжни да зачитат нашите. И че всеки един дължи на самия за себе си абсолютно зачитане. Но в този “себе си” има един друг – този или тази, с който се срещаме или търсим да се срещнем през тайните часове. Този друг упражнява върху “себе си” едно абсолютно право, което не е било никога договаряно и което пренебрегва реципрочността. Той е по-друг от “другите”. Той изисква нашето време и нашето пространство на тайна, без да ни дава нищо в замяна, дори и познание за това, кой е той, или кои сме самите ние. Ние нямаме право върху него, нямаме убежище от него и никаква сигурност.
И тъй, заети изцяло с легитимността на обмяната в общността с другите, ние сме склонни да пренебрегнем задължението си да чуваме този друг, склонни сме да унищожим второто съществуване, което той изисква от нас. И така да станем самите ние, съвършенно заменими, без остатък, в условията на публичното и частно право.
В какво, от тук нататък, бихме могли да бъдем зачитани? Правото и зачитането на правото ни се дължат, само защото нещо в нас самите надхвърля всяко познато право. То има в крайна сметка смисъл само защото пази това, което се намира отвъд или отсам него. Нищета, грях, безсъзнание, страдание, срам, или вдъхновение, енергия, страст, надареност и талант, какво познаваме ние?
Ако човек не запази нечовешката област, където може да се срещне с едно или друго, което се изплъзна напълно от упражняването на правата, той не заслужава правата, които му се признават. Защо да имаме правото на свобода на словото, ако няма какво да кажем, освен вече казаното? И как ще имаме шанса да успеем да кажем това, което не знаем как да кажем, ако не се заслушаме изобщо в тишината на другото отвъд? Тази тишина е изключение от реципрочността на правата, но тя е тяхна легитимация. Би трябвало на “второто съществуване” да се признае абсолютно право, защото тъкмо то дава право на правата. Но тъй като то се изплъзва от правата, трябва винаги да се задоволява с едно помилване.
Превод: Любен Каравелов