Le Monde, 18.08.2004
Вашето присъствие не е било никога по-явно от лятото на 2003 досега. Вие не само издадохте много нови творби, но също прекосявахте света за да участвате в множество международни конференции, организирани около вашата работа – от Лондон до Коимбра, минавайки през Париж, а последните дни бяхте в Рио де Жанейро.
Също така ви посветиха един втори филм ( Derrida , на Ами Кофман и Кирби Дик, след чудесния филм D'ailleurs Derrida, на Сафа Фати през 2000), както и много специални броеве, а именно на Magasinе littéraire и на списанието Europe , както и брой на Cahieres de l'Herne , в който има много непубликувани досега текстове, чието появяване се очаква през есента. Това е много само за една година и при все това вие не го криете, вие сте...
...Кажете го тогава, доста сериозно болен, това е истина, и поставен на съмнително лечение. Но да оставим това, ако обичате, не сме тук за да правим някакъв здравен бюлетин – публичен или таен...
Добре. Не прага на този разговор нека се завърнем към Spectres de Marx (Galilée, 1993). Това е творба от особена важност, книга-етап, цялата посветена на въпроса за идната справедливост, която започва със следното загадъчно встъпление: “ Някой, вие или аз, излиза и казва: искам да се науча накрая да живея. ” Сега, повече от десет години след това, къде сте вие по отношение на това желание за “знание да се живее”?
Там става въпрос преди всичко за един “нов интернационал”, което е подзаглавие и централен мотив на книгата. Отвъд “космополитизма”, отвъд “гражданина на света” или на някаква нова световна национална държава, тази книга предусеща всички спешни въпроси на “алтерглобалистите”, в които вярвам и които днес се виждат още по-добре. Това, което там наричах “нов интернационал”, ще ни наложи, казвах през 1993, голям брой промени в международното право и организациите, които установяват световния ред (МВФ, СТО, Г8 и т.н., но преди всичко ООН, на която най-малкото трябва да бъде сменена хартата, състава и като за начало седалището – колкото е възможно по-далеч от Ню Йорк...).
Що се отнася до формулировката, която цитирате ( “да се науча накрая да живея” ), тя ми дойде наум, когато вече бях завършил книгата. Първо, тя се заиграва, но на сериозно, със своя обичаен смисъл. Да се научиш да живееш, това е да съзрееш, а също и да се образоваш. Да апострофираш някого и да му кажеш “ ще те науча да живееш ”, това значи, понякога със заплашителен тон, че ще те възпитам и дори ще те дресирам. После, и двусмислието на тази игра е важно за мен, тази въздишка се отваря към един още по-труден въпрос: да се живее, това може ли да се научи ? да се преподаде ? Може ли да се научим, чрез дисциплина или обучение, чрез опит или експеримент, да приемаме , и още по-добре, да утвърждаваме живота? В цялата книга резонира това безпокойство за наследството и за смъртта. То измъчва също родителите и техните деца: кога ще станеш отговорен? Кога накрая ще отговаряш за своя живот и своето име?
Ами добре, за да отговоря без повече да заобикалям въпроса ви, не, аз никога не се научих-да-живея . Ама никак! Да се научиш да живееш това трябва да значи да се научиш да умираш, да си даваш сметка, за да я приемеш, за абсолютната смъртност (без спасение, нито възкресение, нито изкупление – нито за теб, нито пък за друг). От Платон насетне това е старата философска повеля: да философстваш, това е се научиш да умираш.
Вярвам на тази истина без да й се оставям. Все по-малко. Не се научих да приемам смъртта. Ние всички сме наджели с издадени смъртни присъди (и от геополитическата гледна точка на Spectres de Marx , в един свят, в който неравенството е повече от всякога, ударението пада върху милиардите живи същества – хора или не – на които са отказани не само елементарните “човешки права”, които датират от два века и безспирно се обогатяват, но също е отказано и правото на живот, който може да бъде живян достойно). Но аз оставам неподатлив за мъдростта на знанието-да-се-умира. Аз все още нищо не съм научил или придобил по тази тема. Времето за този, който е осъден на смърт тече бързо. Не само защото аз съм, заедно с други, наследник на много неща, добри или ужасни: понеже повечето от мислителите, с които се чувствах свързан, са мъртви, все по-често ме третират като надживял : аз съм последният представител на едно “поколение”, това на годините 1960, казано общо; и това, без да е строго вярно, не ми вдъхва само възражения, но и малко меланхолични чувства на бунт. Понеже, освен това, определени проблеми със здравето станаха настойчиви, въпросът за надживяването или за осъдения на смърт, който винаги ме е преследвал буквално всеки момент от живота ми по конкретен и неуморен начин, днес е оцветен различно.
Аз винаги съм се интересувал от тази тематика за надживяването, чийто смисъл не се прибавя към този на живеенето и умирането. Тя е изначална: животът е надживяване. Да надживееш в обичайния смисъл на думата ще рече да продължиш да живееш, но също да живееш след смъртта. Относно превода Валтер Бенямин подчертава разликата между überleben от една страна, да надживееш смъртта, както една книга може да надживее смъртта на своя автор, и от друга страна fortleben, living on , да продължиш да живееш. Всички понятия, които са ми помагали да работя и по-точно понятията за следата или за призрачното са свързани с “надживяването” като тяхно структурно измерение. То не е следствие нито от живеенето, нито от умирането. Не повече от това, което наричам “изначален траур”. Той не чака смъртта, наречена “действителна”.
Вие използвахте думата “поколение”. Това е понятие с деликатна употреба, което често се появява под вашето перо: как да означим това, което чрез вашето име ни бива предадено от едно поколение?
Тази дума я използвам тук по малко небрежен начин. Може да си “анахроничен” съвременник на някакво минало или идно “поколение”. Да бъдеш верен на тези, които бяха свързани с моето “поколение” значи да станеш пазач на едно диференцирано, но общо наследство и това ще рече две неща: първо, да държиш, евентуално срещу всичко и всички, на споделените изисквания, от Лакан до Алтюсер, минавайки през Левинас, Фуко, Барт, Дельоз, Бланшо, Лиотар, Сара Кофман и т.н.; без да споменавам толкова мислители, писатели, поети, философи или психоаналитици, които за щастие са живи, чийто наследник също съм и на хора в чужбина, без съмнение, по-многобройни и понякога дори по-близки.
Аз посочвам така, чрез метонимия, един етос на непримиримо, дори непокваримо писане и мислене (Елен Сиксу ни наричаше “непокваримите”), без никакви отстъпки, дори и по отношение на философията, което не се оставя да бъде уплашено от публичното мнение, медиите или фантазма на някаква плашеща публика, нищо от това не би могло да ни накара да опростяваме или да отхвърляме. Откъдето и строгия вкус към изтънчеността, парадокса, апорията.
Това предпочитание остава също и изискване. То съюзява не само тези, които изброих малко случайно, т.е. несправедливо, но също и цялата среда, която ги поддържаше. Става въпрос за един вид временно отминала епоха , а не просто за тази или онази личност. Трябва следователно да я спасим или да я накараме да се прероди на всяка цена. И отговорността днес е спешна: тя призовава на непреклонна война с докса-та , с тези, които занапред се наричат “медийни интелектуалци”, с този общ дискурс, често редакционен, но също и академичен, форматиран от медийните власти, които са в ръцете на политико-икономически лобита. Винаги европейски и световни, разбира се. Съпротива не значи, че трябва да се избягват медиите. Трябва, когато това е възможно, да ги развиваме и да им помагаме да се разнообразят, да им напомняме самата тази отговорност.
В същото време, не забравяйте, че в тази “щастлива” епоха от неотдавна нямаше нищо, разбира се, което да цели помирение. Разликите и разногласията бушуваха в тази среда, която беше всичко друго, но не хомогенна така, че да може да бъде групирана, например чрез някакво дебилно наименование от рода на “мисълта на 68”, чийто лозунг или обвинение днес често доминира и в пресата и в университета. Обаче дори и тази вярност да взема понякога формата на невярност и раздалечаване, трябва да останем верни на тези разлики, т.е. да продължим обсъждането. Аз продължавам да обсъждам – например с Бурдийо, Лакан, Дельоз, Фуко, които продължават да ме интересуват много повече от тези, около които днес се тълпи пресата (без изключение, разбира се). Аз пазя този дебат жив, за да не се притъпи нито да деградира в хули.
Това, което казах за моето поколение важи също и за миналото от Библията до Платон, Кант, Маркс, Фройд, Хайдегер и т.н. Аз не мога да се откажа от каквото и да било, не мога. Знаете ли, да се научиш да живееш е винаги нарцистично : искаме да живеем колкото изобщо е възможно, да се спасим, да упорстваме и култивираме всички тези неща, които безкрайно по-големи и мощни от нас, при все това са част от това малко “аз”, което те надхвърлят от всички страни. Да искате от мен да се откажа от това, което ме е формирало, от това, което толкова обичам, това е да искате да умра. В тази вярност има един вид инстинкт за съмосъхранение. Да се откажеш поради трудност при формулировката от една гънка, от един парадокс, от едно надбавящо противоречие, защото това няма да бъде разбрано или по-скоро, защото този журналист, който не знае как да го прочете, който не знае да прочете дори заглавието на книгата, вярва, че разбира и че читателят или слушателят няма да разбере повече от него и че системата за отчитане на зрителския интерес или неговото препитание ще пострадат, това за мен е неприемлива гадост. Това е сякаш да се иска от мен да се примиря, да се подчиня – или да умра от тъпота.
Вие сте измислили форма, писане на надживяването, която подхожда на това нетърпение на вярността. Писане на наследеното обещание, на запазената следа и на поверената отговорност.
Ако бях измислил своето писане, щях да го направя като нескончаема революция. Във всяка ситуация трябва да се създаде собствен начин на изложение, да се измисли закона на единичното събитие, да се държи сметка за предполагаемия или желания получател; и в същото време трябва да се претендира, че писането ще определи читателя, който ще се научи да чете (да “живее”) това, което той не е бил свикнал да приема иначе. Надяваме се, че той ще се прероди определен по един друг начин: например, тези присаждания на поетическото върху философското или определен начин да се използват омоними, неразрешимости, хитрости на езика – много хора ги четат с объркване и пренебрегват тяхната собствено логическа необходимост .
Всяка книга е педагогика предназначена да формира своя читател. Масовите продукции, които заливат пресата и издателствата не формират читателите, те предполагат по фантазмен начин някакъв вече програмиран читател. Така че накрая те форматират някакъв посредствен читател, когото предварително са постулирали. Обаче, чрез грижа за вярността, както вие казвате, в момента на оставянето на следа, аз мога само да я направя налична за който да е: аз дори не мога да я адресирам единствено до някой. Всеки път, толкова верни, колкото бихме могли да сме, ние извършваме предателство спрямо единичността на другия, когото адресираме. A forteriori , когато пишем книги, които са съвсем общи: не знаем на кого говорим, измисляме и създаваме силуети, но в край на краищата това не ни принадлежи повече. Устни или писмени, всички тези жестове ни напускат, те почват да действат независимо от нас. Като машини и в по-добрия случай като марионетки – аз обяснявам това по-добре в Papier Machine (Galilée, 2001). В момента, в който оставям (публикувам) “моята” книга (никой не ме задължава), аз ставам появяващ се-изчезващ, като този неподлежащ на възпитание призрак, който никога не би се научил да живее. Следата, която оставям означава за мен едновременно моята смърт, идна или вече случила се и надеждата, че тя ще ме надживее. Това не е някаква амбиция за безсмъртие, това е структурно. Аз оставям там някакво късче хартия, аз заминавам, аз умирам: невъзможно е да се излезе от тази структура, тя е постоянната форма на моя живот. Всеки път, когато оставям нещо да си замине, аз преживявам своята смърт в писането. Екстремно изпитание: ние се експроприираме без да знаем на кого собствено е поверено това, което оставяме. Кой ще ни наследи и как? Дори, ще има ли наследници? Това е въпрос, който може да си поставим днес повече от всякога. Той ме занимава безспир.
Времето на нашата техно-култура се промени радикално по отношение на това. Хората от моето “поколение” и a forteriori от по-старите бяха свикнали с един определен исторически ритъм: вярваше се, че знаем дали някаква творба би могла или не да надживее, в зависимост от нейните качества, един, два, дори като Платон, двадесет и пет века. Но днес ускоряването на модалностите на архивиране, но също използването и разрушаването, трансформират структурата и темпоралността на наследството. Занапред въпросът за надживяването приема за мисълта абсолютно непредвидими форми.
На моята възраст аз съм готов на най-противоречивите хипотези по тази тема: моля ви да ми повярвате, аз имам двойното чувство, че, от една страна, за да го кажа с насмешка и нескромно, още не се е започнало да ме четат, че дори и със сигурност да имам много и твърде добри мои читатели (няколко десетки в целия свят, може би), в крайна сметка едва по-късно всичко това има шанса да се появи; но също така и чувството, че, от друга страна, петнадесет дни или месец след смъртта ми, няма да остане повече нищо . Освен това, което е запазено като задължителен книжен депозит в някоя библиотека. Кълна ви се, че вярвам искрено и едновременно в тези две хипотези.
В сърцето на тази надежда е езикът и на първо място френският език. Когато човек ви чете, той усеща на всеки ред интензивността на вашата страст към езика. В Monolinguisme de l'autre (Galilée, 1996) вие стигате дотам, че да се представите иронично за “ последния защитник и възхвалител на френския език ”...
Френският език, който не ми принадлежи, при все че това е единственият език, който “имам” на свое разположение (и не само!). Опитът за езика, разбира се, е жизнен. Смъртен, следователно, нищо оригинално в това. Случайностите направиха от мен френски евреин от Алжир от поколението родено преди “войната за независимост”: толкова единичности, дори за евреин, дори за алжирски евреин. Участвах в една изключителна трансформация на френското юдейство в Алжир: моите предци бяха още твърде близки с арабите по своя език, по своите обичаи и т.н.
След декрета Кремийо (1870), в края на XIX в., следващото поколение се обуржоази: при все, че баба ми се била омъжила почти нелегално в задния двор на едно кметство на Алжир, заради погромите (това е в разгара на аферата Драйфус), тя възпитала дъщерите си като парижки буржоа (добрите маниери на 16-ти район, уроци по пиано...) Това е станало после поколението на моите родители: не много интелектуалци, преди всичко търговци, скромни или не, от които някои се възползвали от колониалната ситуация като ставали изключителни представители на големите марки на метрополитена: с бюро от десет квадратни метра и без секретар са можели да представляват целия “Марсилски сапун” в северна Африка – опростявам малко. След това дошло моето поколение (интелектуалци в по-голямата си част: свободни професии, преподаване, медицина, право и т.н.). И почти всички те дойдоха във Франция през 1962. Аз бях дошъл по рано (1949). С мен се почнаха, и тук преувеличавам, “смесените” бракове. По един квази-трагичен, революционен, рядък и рискован начин. И така както аз обичам живота и своя живот, аз обичам това, което ме е конституирало и следователно елемента, който е езикът, този френски език, който е единственият език, който бях научен да култивирам, единственият, за който бих могъл да кажа, че съм повече или по-малко отговорен.
Ето защо в моето писане има един начин, не бих казал извратен, а малко насилствен, да се третира този език. С любов. Любовта по принцип минава през любовта към езика, която не е нито националистическа, нито консервативна, но която изисква доказателства. И изпитания. Ние не правим какво да е с езика, той съществува преди нас и ни надживява. Ако влияем на езика с нещо, то е по един изтънчен начин, като уважаваме в неуважението неговия таен закон. Това е невярната вярност: когато насилвам френския език, аз го правя с изтънчено уважение към това, което вярвам, че е повеля на този език, в неговия живот, в неговата еволюция. Винаги с усмивка, а понякога и с презрение, чета тези, които вярват, че насилват, без любов, “класическия” правопис или синтаксис на някакъв френски език, с вид на девственици в преждевременна еякулация, докато великият френски език, по-неприкосновен от всякога, ги гледа какво правят и чака следващия. Аз описах тази жалка сцена по малко жесток начин в La Carte postale (Flammarion, 1980).
Да оставя следи в историята на френския език, ето какво ме интересува. Аз живея от тази страст, ако не по Франция, то поне по нещо, което френският език е вградил в себе си от векове. Предполагам, че ако обичам този език като живота си и понякога повече от някои французи по произход, то е защото го обичам като чужденец, който е бил приютен и който си е присвоил този език като единствения възможен за него. Страст и наддаване.
Всички французи от Алжир споделят това с мен, независимо дали са евреи или не. Тези които идваха от метрополията бяха до един чужденци: подтисници и нормативни, нормализатори и морализатори. Това беше някакъв модел, външност или хабитус , трябваше да му се подчиним. Когато някой професор идваше от метрополията с френски акцент, ние го намирахме смешен! Наддаването идва от там: аз имам само един език и в същото време този език не ми принадлежи. Една единична история изостри пределно у мен този универсален закон: даден език не принадлежи. Не естествено и по същност. Откъдето и фантазмите за собственост, за присвояване и колониално налагане.
По принцип, вие трудно казвате “ние” - “ние философите” или “ние евреите” например. Но в степента, в която се разраства новото световно безредие, вие изглежда сте все по-малко резервиран да казвате “ние европейците”. Още в L'Atre Cap (Galilée, 1991), книга написана по време на първата война в Залива, вие се представяте като “ стар европеец ”, като “ някакъв вид европейски метис ”.
Две напомняния: в действителност трудно казвам “ние”, но ми се случва да го казвам. Въпреки всички проблеми, които ме измъчват на тази тема, като се започне с бедствената и самоубийствена политика на Израел и на определен ционизъм (понеже Израел не представлява повече в моите очи юдаизма, нито представлява диаспората, нито дори световния или изначален ционизъм, който е многолик и противоречив; освен това има и християнски фундаменталисти, които се наричат в САЩ автентични ционисти. Силата на тяхното лоби е по-голяма от тази на американската еврейска общност, без да говорим за саудитската, що се отнася до взаимно свързаната ориентация на американо-израелската политика) – и при все всичко това и толкова други проблеми, които имам със своето “еврейство”, аз никога няма да го отрека.
Аз винаги в определени ситуации съм казвал “ние евреите”. Това така измъчено “ние” е сърцето на най-голямото безпокойство на моята мисъл, безпокойството на този, който напразно, смеейки се, нарекох “ последния евреин ”. То би било в моята мисъл това, което Аристотел казва за молитвата (eukhè) : тя не е нито истина, нито неистина. А това впрочем е буквално молитва. Следователно, в определени ситуации не бих се поколебал да кажа “ние евреите” или “ние французите”.
И после, от началото на моята работа, а това е самата “деконструкция”, аз останах крайно критичен спрямо евроцентризма в неговите модерни формулировки при Валери, Хусерл или Хайдегер например. Деконструкцията по принцип е начинание, което мнозина са считат, съвсем справедливо, за жест на недоверие към всеки евроцентизъм. Когато ми се случи да кажа “ние европейците” , както в случая, това е конюнктурно и много различно: всичко това, което може да бъде деконструирано в европейската традиция, не пречи, тъкмо поради това, което се е случило в Европа, поради Просвещението, поради свиването на този малък континент и огромното чувство за вина, което прекосява неговата култура (тоталитаризъм, нацизъм, геноциди, Шоа, колонизация и деколонизация и т.н.), днес в нашата геополитическа ситуация, Европа, една друга Европа, но със същата памет, да може (във всеки случай, това е моето желание) да се събере едновременно срещу политиката на американската хегемония (отношението Волфовиц, Чейни, Ръмсфелд и т.н.) и срещу арабо-мюсюлманския теократизъм без Просвещение и без политическо бъдеще (но нека не подценяваме противоречията и хетерогенностите на тези две съвкупности и нека бъдем заедно с тези, които се съпротивляват отвътре в тези два блока).
Европа има повелята да поеме една нова отговорност. Аз не говоря за европейската общност такава, каквато съществува или се очертава в сегашното (неолиберално) мнозинство, което е виртуално заплашено от толкова вътрешни войни, а говоря за една идна Европа, която се търси. В (“географската”) Европа и другаде. Това, което алгебрично наричаме “Европа” има да поеме отговорности за бъдещето на човечеството, за бъдещето на международното право – това е моята вяра, моето убеждение. И в него аз не се колебая да кажа “ние европейците”. Не става въпрос да се пожелае създаването на една Европа, която би била друга военна суперсила, която пази своя пазар и е противотежест на другите блокове, а една Европа, която би посяла семето на една нова алтерглобалистка политика. Това за мен е единственият възможен изход.
Тази сила е вече в движение. Дори и мотивите й да са все още объркани, мисля, че нищо вече няма да я спре. Когато казвам Европа, за това говоря: алтерглобалистка Европа, която трансформира понятието и практиките на суверенитета и международното право. Една Европа, която притежава истинска въоръжена сила, независима от НАТО и САЩ, нито нападателна, нито отбранителна, нито превантивна военна сила, която би се намесила без закъснение в услуга на резолюциите, накрая уважавани, на едно ново ООН (например, за всяко спешно положение, в Израел и другаде). Това също е мястото, от където могат да се мислят по-добре определени светски фигури, например, или социална справедливост и толкова други европейски наследства.
Тъкмо казах “светски”. Разрешете ми тук една голяма скоба. Тя не се отнася до воала в училищата, но до воала при “брака”. Аз без да се колебая подкрепих с подписа си добрата и смела инициатива на Ноел Мамер дори и бракът между хомосексуалисти да представлява пример за тази хубав традиция, която американците отпочнаха миналия век под името “гражданско неподчинение”: не предизвикателство към закона, а неподчинение на една законодателна нагласа в името на един по-добър закон – иден или вече вписан в духа и буквата на Конституцията. И да, аз “подписах” в настоящия законодателен контекст, защото той ми се струва несправедлив – относно правата на хомосексуалните – той е лицемерен и двусмислен в своя дух и своята буква.
Ако бях законодател щях да предложа просто да се премахне думата и понятието за “брак” в един граждански и светски кодекс. “Бракът”, една религиозна, свещена, хетеросексуална ценност – с обет за зачеване, вечна вярност и т.н. - това е една отстъпка от страна на светската държава пред християнската църква – и по точно, в нейния моногамизъм, който не е нито еврейски (той е наложен на евреите от европейците едва през последния век и преди няколко поколения това не е било задължение на евреите в северна Африка), нито, както знаем, мюсюлмански. Като се изтрие думата и понятието за “брак”, това двусмислие и това религиозно и сакрално лицемерие, което няма никакво място в една светска конституция би било заменено от договорен “граждански съюз”, един вид обобщен, подобрен, изчистен договор за съжителство – гъвкав и годен за партньори с неопределен пол и брой.
Когато тези, които искат да се свържат с “брак”, в строгия смисъл на думата – за които моето уважение е впрочем ненакърнено – те могат да го сторят пред религиозни власти по свой избор – и така е впрочем в други страни, които приемат религиозно да жертват браковете между хомосексуални. Някои могат да се съюзят по единия или другия начин, някои и според двата, а други да не се съюзят нито според светския, нито според религиозния закон. Край на брачната скоба. (Това е утопия, но аз я насрочвам.)
Това, което наричам “деконструкция”, дори и когато е ориентирана срещу нещо в Европа, е европейска, тя е продукт и отношение със себе си на Европа като опит за радикалната другост. От Просвещението насам Европа постоянно се самокритикува и в това наследство, което подлежи на усъвършенстване, има един бъдещ шанс. Най-малкото искам да се надявам и това е нещото, което подхранва моето възмущение от дискурси, които дефинитивно осъждат Европа, сякаш тя не е само мястото на своите престъпления.
Що се отнася до Европа, не сте ли вие във война със себе си? От една страна, вие отбелязвате, че атентатите от 11 Септември разрушават старата геополитическа граматика на суверенните сили и бележат така криза на определен тип политика, който определяте като собствено европейска. От друга, вие запазвате привързаност към този европейски дух и като начало към космополитичния идеал за едно международно право, чийто упадък описвате. Или надживяването...
Трябва да се “снеме” (Aufheben) космополитизма (виж Cosmopolites de tous pays, encore un effort! Galilée, 1997). Когато се казва политика се използва гръцка дума, европейско понятие, което винаги е предполагало държавата, формата полис свързана с национална и автохтонна територия. Каквито и да са прекъсванията вътре в тази история, понятието за политическо остава доминиращо дори в момента, в който много сили са в процес да се пренаредят: суверенитета на държавата не е вече свързан с територията, комуникационните технологии и военните стратегии също вече не са свързани с територията и това пренареждане в действителност вкарва в криза старото европейско понятие за политическо. Както са в криза и понятията за война, разликата между гражданско и военно, национален или международен тероризъм. Но не вярвам, че трябва да се гневим на политическото. Така също и на суверенитета, който вярвам, че е добър в някои ситуации, например в борбата против определени световни пазарни сили. И тук отново става въпрос за европейско наследство, което трябва да се пази и трансформира. Това го казвам в Бандити (Galilée, 2003) също и за демокрацията като европейска идея, която в същото време никога не е съществувала в задоволителна форма и остава да дойде. В действителност, вие ще намерите винаги този жест при мен, за който нямам последно оправдание, освен че това съм аз и че ето в момента съм това.
Аз съм във война със себе си, вярно е и вие не може да знаете в каква степен, отвъд това, което сте разгадали, противоречивите неща, които казвам, които, да кажем, са в реално напрежение ме конструират, ме карат да живея и ме карат да умирам. Понякога виждам тази война като ужасна и болезнена, но в същото време знам, че това е животът. Аз няма да намеря мир освен във вечния покой. Следователно, аз не приемам това противоречие, но също знам, че това е нещото, което ме държи жив и ме кара да поставям въпроса, именно, който вие припомнихте, “как да се научим да живеем?”.
В две скорошни книги ( Chaque fois unique, la fin du monde и Béliers , Galilée, 2003) вие се върнахте върху този голям въпрос за спасението, за невъзможния траур, накратко, за надживяването. Ако философията може да бъде определена като “ грижливо очакване на смъртта ” (виж Donner la mort , Galilée, 1990), може ли да гледаме на “деконструкцията” като една нескончаема етика на надживелия?
Както вече припомних, от самото начало и доста преди опита на надживяването, който имам сега, аз съм отбелязал, че надживяването е изначално понятие, което конституира структурата на това, което наричаме екзистенция, Da-sein , ако искате. Ние сме структурно надживели, белязани от тази структура на следата, на завета. Но вече казал това, аз не искам да оставя място на интерпретация, според която надживяването е по-скоро на страната на смъртта, на миналото, а не на живота, на бъдещето. Не, през цялото време деконструкцията е на страната на да-то , на страната на утвърждаването на живота.
Всичко, което казвам – от Pas насетне (в Parages , Galilée, 1986) – за надживяването като усложнение на опозицията живот-смърт при мен следва от едно безусловно утвърждаване на живота. Надживяването е животът отвъд живота, животът повече от живота и моят дискурс не е за смъртта, напротив, той е утвърждаването на едно живеещо същество, което предпочита живеенето и следователно надживяването на смъртта, понеже надживяването не е просто това, което остава, а това е възможно най-интензивният живот. Никога не съм толкова измъчен от необходимостта да се умре, колкото в моментите на щастие и наслаждение. Да се наслаждаваш и да оплакваш смъртта, която те грози, за мен е едно и също. Когато си спомням моя живот, аз имам склонността да мисля, че имам този шанс да обичам дори нещастните моменти на моя живот и да ги благославям. Почти всички, само с едно изключение. Когато си спомням щастливите моменти, благославям ги също, разбира се, но същевременно те ме тласкат към мисълта за смъртта, към смъртта, защото те са минало, те са свършили...
Интервю: Жан Бирнбаум
Превод: Любен Каравелов
ЖАК ДЕРИДА, роден 1930г. близо до гр.Алжир, основно е преподавал в Сорбоната, Ecole normale supérieure и в Ecole des hautes études en sciences sociales ( EHESS , Париж). Той днес е най-четеният и най-коментираният по света жив френски философ. Целият път на неговата мисъл може да бъде описан като диалог без край и без отстъпки със западната метафизика, като едно неуморно “обяснение” с тази философска традиция, чиито понятия не е спирал да запитва отново и отново. Мобилизираща подривната сила на литературата, пластичните изкуства или психоанализата, интелектуалната революция, която ще остане прикрепена към неговото име, се нарича “ деконструкция ”. Неговите последни творби са публикувани в издателството Galilée: две есета, които разсъждават върху ситуацията след 11 Септември, Voyons и Le “Concept” du 11 septembre (в съавторство с Ю.Хабермас), както и един сборник със сбогувания с починали приятели (Левинас, Бланшо...) озаглавен Chaque fois unique, la fin du monde и също един том, който се явява въведение на сборника, Béliers , един “ непрекъснат диалог ” посветен на смъртта на приятели и на това, което Дерида нарича “Cogito на сбогуването, това спасение без връщане” .
На българската публика Дерида е познат с някои от книгите си: Вавилонски кули (Критика и Хуманизъм, 1993), Позиции (Критика и хуманизъм, 1993), Освен името (Сонм, 1995), Гласът и феноменът (ЛИК, 1996), Апории (Критика и хуманизъм, 1998), Писмеността и различието , (Наука и изкуство, 1998), Вяра и знание (ЛИК, 2001), Другото оглавяване (ЛИК, 2001), За граматологията (ЛИК, 2001), както и с много статии и интервюта публикувани в различни списания, вестници и сборници. През Ноември 2000 беше гост на конференция организирана в София около неговото творчество, озаглавена на ключовата за неговия мисловен път книга: Призраците на Маркс .