Трета серия, За пропозицията

Между^[*] тези събития-ефекти и езикът, или по-скоро възможността за език, има едно същностно отношение: на събитията е присъщо да бъдат изразявани или изразими, изказвани или изказуеми от най-малкото възможни пропозиции. Но в пропозицията има много отношения; кое е това, което отговаря на ефектите от повърхността, на събитията?

Много от авторите са съгласни да разпознаят три отчетливи отношения в пропозицията. Първото бива наричано нарича указване или индикация: това е отношението на пропозицията с едно външно състояние на нещата ( datum ). Състоянието на нещата е индивидуално , то съдържа такива или такива тела, смеси от тела, качества, количества, отношения. Указването се извършва чрез асоциация на самите думи с отделни образи, които трябва „ да представят“ състоянието на нещата: между всички такива образи, които са асоциирани с думата, с такава или такава дума в пропозицията, трябва да бъдат избрани, подбрани тези, които съответстват на дадения комплекс. Указващата интуиция се изразява във формата на „това е ето-това“, „това не е ето-това“. Въпросът за това, дали асоциацията на дума и образ е изначална или производна, дали е необходима или случайна не може още да бъде поставен. Това, което е важно за момента е, че някои думи в пропозицията, някои лингвистични частици ни предоставят във всеки един случай празни форми за подбор на образи, следователно за указване на всяко състояние на нещата: би било грешно да бъдат разглеждани като универсални понятия, това са формални единичности , чиято роля е да бъдат чисти „указващи“ или, както казва Бенвенист, индикатори. Тези формални индикатори са: това-тук, ето-това, той, тук, там, вчера, днес и т.н. Собствените имена са също индикатори или указващи, но те са особено важни, защото са единствените, които формират собствено материални единичности. Логично, указването има за критерии и като елемент истина и неистина. Истина значи, че едно указване бива действително изпълвано от състоянието на нещата, че индикаторите са изпълнени, или точният образ е подбран. “Истина във всеки един случай” значи, че изпълването се осъществява за безкрайност от отделни образи, които могат да бъдат асоциирани с думите, без при това да има нужда от подбор. Неистина значи, че указването не бива изпълвано, било поради погрешност на подбраните образи, било поради радикалната невъзможност да бъде произведен образ, които да може да се асоциира с думите.

Едно второ отношение на пропозицията е често наричано манифестация. Става въпрос за отношението на пропозицията със субектът, който говори и се изразява. Следователно, манифестацията се представя като изказване на желания и вярвания, които съответстват на пропозицията. Желанията и вярванията са причинни заключения, не асоциации. Желанието е вътрешната причинност на един образ по отношение на съществуването на съответния обект или състояние на нещата; и съответно, вярването е очакването на този обект или състояние на нещата, доколкото неговото съществуване трябва да бъде произведено от една външна причинност. Няма да заключим, че манифестацията е вторична по отношение на указването: тъкмо напротив, тя го прави възможно, и заключенията образуват едно систематично единство, на което асоциациите са производни. Хюм е видял това много добре: при асоциирането на причина и следствие, именно „заключението според отношението“ предшества самото отношение. Този примат на манифестацията се потвърждава и от лингвистичният анализ. Тъй като в пропозицията има „манифестиращи“ специални частици: аз, ти, утре, винаги, другаде, навсякъде и т.н. И също поради това, че собственото име е привилегирован индикатор, Аз е основният манифестиращ. Но не само другите манифестиращи са зависими от Аз, ами съвкупността от индикатори са в отношение с него ^[1] . Индикацията или указването субсумират индивидуалното състояние на нещата, отделните образи и единичните указвани; но манифестациите, започващи от Аз-а, конституират областта на персоналното , която представлява принципа на всяко възможно указване. И накрая, от указването към манифестацията се извършва едно изместване на логическите стойности представени от C ogito: вече не вярно и невярно, ами правдоподобно и погрешно. В известния анализ на парчето восък, Декарт не търси нищо скрито във восъка, проблем, който той изобщо не поставя в текста, а показва как Аз-ът, манифестиран в Cogito , основава съждението на указване, според което този восък е идентифициран.

Трябва да запазим името значение за третото измерение на пропозицията: този път става въпрос за отношението на думата с универсални или общи понятия, за отношението на синтактичните връзки с импликациите на понятието. От гледна точка на значението, ние винаги разглеждаме елементите на пропозицията като “означаващи” импликациите на понятията, които могат да препратят към други пропозиции, способни да ни представят предпоставките на първата. Значението се определя от този ред на импликация на понятията, в който взетата пропозиция участва единствено като елемент от “доказателство”, в най-широкия смисъл на думата, било като предпоставка, било като извод. Поради това, лингвистичните означаващи са по същество „имплицира“ и „следователно“. Импликацията е знака, който определя отношението между предпоставките и извода; “следователно” е знакът за твърдение , който определя възможността да се утвърди сам по себе си извода от предпоставките. Когато ние говорим за доказателство в най-общ смисъл, ние искаме де кажем, че значението на пропозицията винаги се намира по такъв начин в непрякото извеждане, което й съответства, т.е. в отношенията й с други пропозиции, за които тя е извод, или обратно, на които тя дава възможността да са извод. Тъкмо напротив, указването препраща към пряко извеждане. Доказателството не трябва да се разбира в тесния смисъл, като силогистично или математическо, но също така в смисъла на физиката на вероятностите, или в моралния смисъл на обещанията и ангажиментите. Твърдението на извода в този последен случай бива представено от момента, в който обещанието е действително удържано ^[2] . Логическата стойност на така схванатото значение или демонстрация вече не е истината, както ни го показва хипотетичният модус на импликацията, а условието за истинност , съвкупността от условия, при които една пропозиция „би била“ истинна. Обусловената пропозиция или изводът могат да бъдат неистинни, когато тя актуално указва едно несъществуващо състояние на нещата или пък не е пряко верифицирана. Значението не основава истината, без при това да направи и грешката възможна. Ето защо условието за истинност не се противопоставя на неистината, а на абсурда: това което е без значение, което не може да бъде нито истина, нито неистина.

Въпросът е: дали значението е на свой ред първично по отношение на манифестацията и указването? трябва да приемем един сложен отговор. Понеже, ако самата манифестация е първична по отношение на указването, ако тя е основаващата, това е от една отделна гледна точка. За да използваме една много класическа дистинкция, ние казваме, че това е от гледна точка на речта , било то и една безмълвна реч. В реда на речта, именно Аз-ът започва, и то започва абсолютно. В този ред, той е следователно първи, не само по отношение на всяко възможно указване, което основава, но и по отношение на значенията, които обгръща. Но точно тук, от тази гледна точка, понятийните значения нямат стойност и не се разгръщат сами за себе си: те остават подразбрани от Аз-а, който се представя като имащ едно непосредствено схванато значение, което е идентично на неговата собствена манифестация. Ето защо Декарт може да противопостави определението на човек като разумно животно на своето определение като Cogito : понеже първото изисква едно експлицитно развитие на означените понятия (какво е животно? какво е разумно?), докато второто се счита, че се схваща още щом се каже ^[3] .

Този примат на манифестацията, не само по отношение на указването, но и по отношение на значението, трябва следователно да се разбира в реда на „речта“, в който ред значенията естествено остават имплицитни. Единствено в него аз-ът е първи по отношение на понятията - по отношение на света и на Бог. Но ако съществува един ред, в който значенията ще имат стойност и ще се развиват сами за себе си, тогава, в него те ще бъдат първи и ще основават манифестацията. Това е именно редът на езика : една пропозиция може да се яви само като предпоставка или заключение, и като означаваща понятията преди манифестацията на субекта, и също преди указването на едно състояние на нещата. Именно от тази гледна точка означените понятия, като Бог или света, са винаги първи по отношение на аз-а като манифестирана персона, и по отношение на нещата като указани обекти. По-общо, Бенвенист е показал, че отношението на думата (или по-скоро на нейния собствен акустичен образ) и понятието е само необходимо, а не и случайно. Единствено отношението на думата с понятието притежава една необходимост, която другите отношение не притежават, тези които остават случайни, докато биват разглеждани пряко, и които се освобождават от случайността само доколкото биват отнасяни към това първо отношение. Така, възможността за вариране на отделни образи, които се асоциират с една дума, да се замества един образ с друг във формата на „това не е ето-това, това е ето-това“, се обяснява само с постоянството на означеното понятие. Също, желанията не биха образували един ред на искане и също на трябване, различен от простата неотложност на нуждите, и вярванията не биха образували един ред на заключаване, различен от простите мнения, ако думите, в които те се манифестират, не препращаха от своя страна към понятия и импликации на понятия, които правят тези желания и вярвания значещи.

Все пак, предположеният примат на значението над указването повдига още един тънък проблем. Когато ние казваме „следователно“, когато ние разглеждаме една пропозиция като изведена, ние я разглеждаме като обект на едно твърдение, т.е. ние оставяме отделно предпоставките и я утвърждаваме сама по себе си, независимо. Ние я отнасяме към състоянието на нещата, което тя указва, независимо от импликациите, които конституират нейното значение. Но за това има две условия. Трябва, първо, предпоставките да бъдат положени като действително истинни; това е което вече ни кара да излезем от чистия ред на импликация за да ги отнесем самите тях към едно указано състояние на нещата. Но след това, да предположим, че предпоставките A и B са истинни, ние не може от тях да направим извод – въпросната пропозиция Z, ние не можем да я отделим от нейните предпоставки и да я утвърдим сама за себе си независимо от импликациите, освен ако не допуснем, че самата тя е истинна, ако A и B са верни: това е което конституира една пропозиция C, която остава в реда на импликацията и която не го напуска, докато не препрати към една пропозиция D, която казва, че Z е истина, ако A , B и C са истинни… и така до безкрайност. Този парадокс в сърцето на логиката, който е от решителна важност за всички теории за импликацията и символните значения, е парадоксът на Луис Карол от неговия известен текст „Това, което костенурката казва на Ахил“ ^[4] . Накратко: От една страна бива отделен извода от предпоставките, но при условие, че от друга страна, винаги биват прибавени нови предпоставки, от които изводът е неотделим. Това ще рече, че значението не е никога хомогенно; или че двата знака “имплицира” и “следва” се оказват изведнъж хетерогенни; или че импликацията никога не успява да обоснове указването, което се дава в нея, веднъж в предпоставките и втори път в извода.

От указването към манифестацията, после към значението, но също от значението към манифестацията и към указването, ние сме въвлечени в един кръг, именно кръга на пропозицията. Въпросът, дали трябва да се задоволим с тези три измерения или трябва да добавим едно четвърто, това на смисъла , е един икономически или стратегически въпрос. Не, че би трябвало да конструираме един модел a posteriori , който да съответства на предварителни измерения. Ами по-скоро, защото самият модел трябва да бъде отвътре годен да функционира a priori , трябва да бъде въведено едно допълнително измерение, което няма да е могло, по причина на своята летливост, да бъде разпознато отвън в опита. Това, следователно, е въпрос на право, а не само на факти. Но той съдържа един въпрос на факти, и трябва да се започне от него: може ли да бъде локализиран смисълът в някое от тези три измерения, указването, манифестацията или значението? За начало ще кажем, че това изглежда невъзможно за указването. Указването е това, което бивайки изпълвано, прави пропозицията истинна; а когато не бива изпълвано, неистинна. Обаче е очевидно, че смисълът не се състои в това, което прави пропозицията истинна или неистинна, нито в измерението, където се осъществяват тези стойности. Освен това, указването би могло да носи тежестта на пропозицията само в степента, в която би могло да бъде показано едно съответствие на думите и нещата или указаното състояние на нещата: Брис Паре е събрал парадоксите, които една така хипотеза е породила в древногръцката философия ^[5] . И как да избегнем, между другото, че една товарна кола преминава през устата ни. Още по-направо Луис Карол пита: как имената биха могли да бъдат „отговарящи“? и какво означава нещо да отговаря на името си? и ако нещата не отговаря на имената си, какво пречи те да ги загубят? Какво би останало тогава, освен случайността на указванията, на които нищо не отговаря, и празнотата на индикаторите или формалните указатели от рода на „ето-това“ - и едните и другите изпразнени от смисъл? Със сигурност, всяко указване предпоставя смисъла, и то изведнъж се настанява в смисъла, за да извърши всяко указване.

Приравняването на смисъла с манифестацията има повече шансове да успее, доколкото самите указващи имат някакъв смисъл само във функционирането на един Аз, който се манифестира в пропозицията. Този Аз е първичен, защото той кара речта да започне; както казва Алиса, „ако вие не бихте проговорили, освен ако не ви говорят, никой никога нищо няма да каже“. От където може да се направи извода, че смисълът се състои във вярванията (или желанията) на този, който се изразява ^[6] . „Когато използвам една дума, казва Хъмпти Дъмпти, това значи, че аз искам тя да значи, ни повече ни по-малко… Въпросът е да се знае, кой е стопанина, и това е всичко“. Ние видяхме, че редът на вярвания и желания е основан на редът на понятийните импликации на значението, и също че идентичността на този, който говори, на този, който казва Аз, е била гарантирана само от едни постоянни означени (понятията за Бог, Свят…) Аз-ът е първи и достатъчен само в речта, дотолкова доколкото той обгръща значенията, които трябва да бъдат развити в реда на езика. Ако тези значения рухнат, или не са установени в себе си, персоналната идентичност се губи, както го е преживяла Алиса, в условия, при които Бог, светът и аз ставаме неясни персонажи в съня на някой неопределен. Ето защо последната възможност изглежда е да приравним смисъла със значението.

Ето ни обратно в кръга, връщаме се в парадокса на Карол, където значението не може никога да изиграе своята роля на последно основание, а винаги предпоставя едно нередуцируемо указване. Но може би има една твърде обща причина, поради която значението не успява и основанието трябва да предположи обусловеното. Когато ние определяме значението като условието за истинност, ние му придаваме една черта обща със смисъла, една черта, която е вече тази на смисъла. Тогава, как значението успява на поеме тази черта върху себе си, как успява да я използва? Говорейки за условия за истинност, ние се издигаме над истината и неистината, защото една неистинна пропозиция има смисъл или значение. Но, в същото време, ние определяме това превъзхождащо пропозицията условие само като възможността тя да бъде истинна ^[7] . Възможността пропозицията да е истинна не е нищо друго освен формата на възможност на самата пропозиция. Има много форми на възможност на пропозицията: логическа, геометрична, алгебрична, физична, синтактична… ; Аристотел определя формата на логическата възможност чрез отношенията на термините и „места“ за акцедента, за свойството, за рода или дефиницията; Кант открива две нови форми на възможност, трансцеденталната възможност и моралната възможност. Но начина, по който се определя формата е един странен ход, който се състои в това да се издигаме от обусловеното към условието, за да схванем условието като простата възможност на обусловеното. Ето, може да се издигнем до едно основание, но обоснованото остава такова, каквото е било, независимо от операцията, която го обосновава, неповлияно от нея: също така указването остава външно за реда който го обуславя, истината и неистината остават безразлични на принципа, който определя възможността на едното само като го оставя да субсистира в своето изначално отношение с другото. Така че ние постоянно се завръщаме от обусловеното към условието, но също и от условието към обусловеното. За да избегне този недостатък, условието за истинност би трябвало да разполага с един свойствен елемент различен от формата на обусловеното, би трябвало то [ условието ] да има нещо необусловено способно да осигури един реален генезис на указването и на другите измерения на пропозицията: така, условието за истинност би било дефинирано, не повече като форма на понятийната възможност, но като идеална материя или “слой”, т.е. не вече като значение, а като смисъл.

Смисълът е четвъртото измерение на пропозицията. Стоиците са го открили със събитието: смисълът, това е изразеното от пропозицията , това безтелесно от повърхността на нещата, една сложна нередуцируема същина, един чист елемент, който инсистира или субсистира в пропозицията. Един втори път, през XI V в., това откритие е направено в школата на Окам от Грегоар дьо Римини и Никола д’Отркур. Един трети път, в края на X IX в., от големия философ и логик Майнонг ^[8] . Без съмнение, има някакви причини за тези моменти: ние видяхме, че откритието, което стоиците правят, предполага едно преобръщане на платонизма; по същият начин логиката на Окам противодейства на проблема за универсалиите; и Майнонг против Хегеловата логика в нейният упадък. Въпросът е следният: има ли нещо, aliquid , което не се слива нито с пропозицията или с термините на пропозицията, нито с обектите или състоянието на нещата, което тя указва, нито с преживяването, представянето или менталната активност на този, който се изразява в пропозицията, нито с понятията или също означените същности? Смисълът, изразеното от пропозицията, би била следователно нередуцируема нито към индивидуалното състояние на нещата, нито към определените образи, нито към персоналните вярвания, нито пък до универсалните и общи понятия. Стоиците са знаели да го кажат: нито тяло, нито дума, нито сетивна представа, нито рационална представа ^[9] . Освен това, може би смисълът би бил “неутрален”, безразличен едновременно към частното, както и към общото, към единичното, както и към универсалното, към персоналното, както и към не-персоналното. Би бил с една съвсем друга природа. Но трябва ли да се разпознава една такава допълнителна инстанция - или пък трябва да се справяме с това, което вече имаме, указването, манифестацията и значението? Във всяка епоха полемиката е подхващана отново (Андре дьо Нофшато и Пиер д’Ели против Рамини, Брентано и Ръсел против Майнонг). Сякаш, наистина, опитът да се накара да се появи това четвърто измерение е малко като ловът на Снарк при Луис Карол. Може би това е самият лов, а смисълът е Снаркът. Трудно е да се отговори на тези, които искат да се задоволят само с думите, нещата, образите и идеите. Понеже не може да се каже, че смисълът съществува: нито в нещата, нито в духа, нито има физическо съществуване, нито мисловно. Би ли могло най-малкото да се каже, че той е полезен, и че трябва да го допуснем поради неговата полезност? Може би не, защото той е надарен с един неефикасен, неподлежащ и стерилен блясък. Просто разкъсвайки кръга, както се прави с пръстена на Мьобиус, развивайки го по неговата дължина и обръщайки го, така измерението на смисъла се появява само за себе си в своята нередуцируемост, но също и в своята способност за генезис, одушевяващ така един вътрешен модел a priori на пропозицията ^[10] . Логиката на смисъла е изцяло вдъхновена от емпиризма; именно само емпиризма знае как да отиде отвъд експерименталните измерения на видимото, без да попадне на идеите, и да преследва, призовава, може би да произвежда един фантом на границата на един дълъг, разгърнат опит.

Това последно измерение е наречено от Хусерл израз : то е различно от указването, от манифестацията, от демонстрацията ^[11] . Смисълът, това е изразеното. Хусерл не по-малко от Майнонг открива живи източници на стоическо вдъхновение. Доколкото Хусерл се пита например за “перцептивна ноема” или за “смисъл на възприятието”, той го различава едновременно от физическият обект, от психологическото преживяване, от мисловните репрезентации и от логическите понятия. Той го представя като едно неподлежащо, безтелесно, без физическо съществуване, нито мисловно, което не действа, нито страда, като чисто “явление”: реалното дърво (указаното) може да изгори, да бъде субект и обект на действие, да се смесва; но не и ноемата за дърво. Има множество ноеми или смисли за едно и също указано нещо: вечерницата и зорницата са две ноеми, т.е. два начина, по които едно и също указано се представя в изразите. Също така, когато Хусерл казва, че ноемата е възприетото, такова каквото се явява в едно представяне, “възприятие като такова” или явление, ние не разбираме, де става въпрос за сетивна даденост, нито за качество, тъкмо напротив, става дума за едно идеално обективно единство като интенционален корелат на акта на възприятие. Която и да била ноема не е дадена в едно възприятие (нито в спомен, нито в образ), тя има един напълно различен статут, който се състои в това да не съществува извън пропозицията, която я изразява, пропозиция на възприятието, на спомена или на представянето. От зеленото като сетивен цвят или качество, ние различаваме “зеленеенето” като ноематичен цвят или атрибут. Дървото се зеленее не е ли накрая смисълът на цвета на дървото, и дървото се дървенее неговият цялостен смисъл? Дали ноемата е нещо друго освен чисто събитие, събитие на дърво (въпреки че Хусерл не го казва така, поради терминологични причини)? И това, което той нарича явление, какво друго може да е освен ефект от повърхността? Между ноемите за един и същ обект, или за различни обекти, се изработват сложни връзки, аналогични на тези, които стоическата диалектика установила между събитията. Дали феноменологията е тази строга наука за ефектите от повърхността?

Да разгледаме сложният статут на смисъла или изразеното. От една страна, той не съществува извън пропозицията, която го изразява. Изразеното не съществува извън своят израз. Ето защо, не може да се каже, че съществува, ами само, че инсистира или субсистира. Но от друга страна, той не се слива изобщо с пропозицията, той има една съвсем отчетлива “обективност”. Изразеното съвсем не прилича на израза. Изразеното се приписва като атрибут, но той не е атрибут на пропозицията, той е атрибут на нещата или състоянието на нещата. Атрибут на пропозицията е предикатът, например един предикат за качество като зелено. Той бива приписван като атрибут на субекта в пропозицията. Но атрибута на нещото е глагол, например зеленее, или по-точно събитието изразено от този глагол; той се приписва като атрибут на нещото указано от субекта или на състоянието на нещата указано от пропозицията в нейната целокупност. И обратното, този логически атрибут от своя страна не се слива нито с физическото състоянието на нещата, нито с някакво качество или отношение на това състояние. Атрибутът не е битие и не окачествява някакво битие; той е едно отвъд-битие. Зелено указва едно качество, едно смесване на нещата, едно смесване на дървото и въздуха, в което хлорофилът съсъществува заедно с другите части на листото. Напротив, зеленее не е качество на това нещо, а атрибут, които се изказва за нещото, и който не съществува вън от пропозицията, която го изразява при указването на нещото. И тук ние се завръщаме в точката, от която тръгнахме: смисълът не съществува извън пропозицията… и т.н.

Но тук, това не е ли един кръг? Това е по-скоро съсъществуването на две безплътни лица, такива, че, продължавайки, се преминава от едното към другото. Неразделно, смисълът е изразим или изразен от пропозицията, и атрибут на състоянието на нещата . Той е обърнал едното си лице към нещата, а другото към пропозицията. Но той не се слива с пропозицията, която го изразява, нито със състоянието на нещата или качеството, което пропозицията указва. Той е точно границата на пропозицията и нещата. Той е това нещо ( aliquid) , едновременно отвъд-битие и инсистиране, този минимум битие, който подхожда на инсистирането ^[12] . Именно в този смисъл, той е “събитие”: при условие да не се бърка събитието с неговото време-пространствено осъществяване в състоянието на нещата . Следователно, не трябва да се пита, какъв е смисълът на едно събитие: събитието, това е самият смисъл. Събитието принадлежи същностно на езика, то е в едно същностно отношение с езика; но езикът е това, което се изказва за нещата. Жан Гатено правилно е отбелязал разликата между приказките на Карол и класическите приказки за феи: а именно, при Карол, всичко, което става, става в езика и чрез езика; „това не е една история, която той ни разказва, това е един дискурс, който е отправен към нас, един дискурс от множество части…“ ^[13] . Точно в този плосък свят на смисъла-събитие, или на изразимото-атрибут, Луис Карол полага всички свои произведения. От тук произтича и връзката между фантастичните произведения, подписани с Карол, и логико-математическите, подписани с Доджсън. Изглежда трудно да кажем, както обикновено се прави, че фантастичните произведения представляват просто сборници от уловки и трудности, на които попадаме, когато не следваме правилата и формулите от логическите произведения. Не само поради това, че много от уловките съществуват и в самите логически произведения; ами защото разпределението ни изглежда от един друг вид. Фрапиращо е да се констатира, че всички негови логически произведения се отнасят директно до значението , импликациите и изводите, и не се отнасят, освен индиректно, към смисъла - по точно, чрез посредничеството на парадоксите, които значението не разрешава, или също, които то поражда. Тъкмо обратното, фантастичните произведения се отнасят директно към смисъла , и го свързват директно със способността за парадокси. Това разпределение съответства на двете състояния на смисъла, фактически и по право, апостериори и априори, едното състояние, чрез което се включва в кръга на пропозицията, и другото, чрез което смисълът се появява сам за себе си, разгъвайки кръга по цялата дължина на границата между пропозицията и нещата.

Превод:

Любен Каравелов