Table of Contents
Опит върху съзнанието за Зло
Някои научни думи, които отдавна са затворени единствено в речниците и академичната проза, имат шанса или малшанса – подобно на примирила се стара мома, която става, без да разбира защо, любимка на даден салон – да излязат изведнъж на открито, да станат плебейски и публични, споменавани в пресата и телевизията, та дори и в речите на управляващите. Думата етика, която звучи толкова гръцки или философски, която напомня за Аристотел (Никомаховата етика – известен бестселър!), е днес в светлините на рампата.
На гръцки етика се отнася до изследването на един добър “начин на биване” или до мъдростта при действие. Именно като такава, етиката е част от философията – тази част, която отрежда практическо съществуване на представата за Добро.
Без съмнение стоиците са тези, които с най-голямо постоянство са направили от етиката не просто част от философията, а самото ядро на философската мъдрост. Мъдрец е този, който, като знае как да отличава нещата, които зависят от него, от тези, които не зависят, организира волята си около първите и понася невъзмутимо вторите. Впрочем казват, че стоиците са имали обичая да сравняват философията с яйце, чиято черупка е Логиката, белтъкът – Физиката, а жълтъкът – Етиката.
При модерните, за които след Декарт въпросът за субекта става централен, етиката е почти синоним на моралността или – както би казал Кант – на практическия разум (като различен от теоретичния разум). Става въпрос за отношенията на субективното действие и неговите представими намерения с един универсален Закон. Етиката е принцип на съждение относно практиките на един Субект, без значение дали този субект е индивидуален или колективен.
Може да се отбележи, че Хегел въвежда едно фино разграничение между “етика” ( Sittlichkeit ) и “морал” ( Moralität ). Той запазва етическия принцип за непосредственото действие, докато моралът се отнася до рефлексивното действие. Той казва, например, че “етическият ред се състои всъщност в непосредственото решение.” [1]
Настоящото “завръщане към етиката” взима думата в един смисъл, очевидно смътен, но със сигурност по-близък до Кант (етика на съждението), отколкото до Хегел (етика на решението).
Всъщност днес етика означава някакъв принцип на отношение към “това, което се случва”, някаква неясна регулация на нашите коментари на исторически ситуации (етика на правата на човека), на научно-технически ситуации (етика на живото същество, био-етика), на “обществени” ситуации (етика на битието-заедно), на медийни ситуации (етика на комуникацията) и т.н.
Тази норма на коментарите и мненията се опира на институции и разполага с определен авторитет: има “национални комисии по етика”, назначени от държавата. Всички професии се запитват относно своята етика. Дори правят военни операции в името на “етиката на правата на човека”.
По отношение на обществената инфлация на позоваването на етиката, залогът на този текст е двоен:
на първо място, ще се занимаем с това, да изследваме точната природа на този феномен, който е за момента основната “философска” тенденция в мненията и институциите. Ще се опитаме да покажем, че в действителност става въпрос за истински нихилизъм и заплашително отричане на всяка мисъл;
на второ място, ще спорим срещу това разбиране на думата етика , като предложим едно съвсем различно значение. Вместо да я свързваме с абстрактни категории (Човека, Правото, Другото), ще я отнесем към ситуации . Вместо да правим от нея някакво измерение на състраданието към жертвите, ще я направим трайна максима на единични [*] процеси . Вместо да става въпрос само за доброто консервативно съзнание, ще се говори за съдбата на истин ите .
[1] Хегел , Феноменология на духа , Aubier , т . 2, с . 32. Цялата тази част от Феноменология на духа е трудна , но много внушителна . [ Във френските и английските преводи Хегеловото понятие Sittlechkeit е предавано като етика или етически ред , докато в българските преводи се е установила думата “ нравственост ”. Цитатът от българския превод на Феноменология на духа е “ нравствеността се състои всъщност в тази непосредствена решимост ”, в Хегел , Феноменология на духа , прев . Г . Дончев , София , Лик , 1999 г ., с . 385. Бел . ред . ]
[*] Единично , единичност [ singulier , singularit é] е това , което присъства в дадена ситуация , но не в нейното представяне . То принадлежи на ситуацията , но не е включено в нея , то е елемент , но не част . Срв . Alain Badiou, L’Etre et l’é v é n е ment , Seuil, 1988, сс . 109-119, 55. Бел . прев .