Модерното име на необходимостта, както е известно, е “икономика”. Икономическата необходимост – която трябва да бъде наричана с нейното собствено име: логика на Капитала – е това, от което изхождат нашите парламентарни режими, за да организират публично мнение и субективност, предварително задължени да потвърдят необходимостта. Безработицата, производствената анархия, неравенствата, пълното обезценяване на ръчния труд, преследването на чужденците: всичко това е част от един деградирал консенсус за едно състояние на нещата, което е толкова непредвидимо, колкото времето днес (икономическата наука все още е по-несигурна в своите предвиждания от метеорологията), но за което се констатира, че е непреклонна и неотменима външна принуда.

Парламентарната политика, така, както се практикува днес, изобщо не се състои в това да се фиксират целите, които са релевантни на някакви принципи, и с това да си даде средствата за тяхното постигане. Тя се състои в това, да се трансформира спектакъла на икономиката в консенсуално примирено мнение (което всъщност е някак очевидно нестабилно). Сама по себе си икономиката не е нито добра, нито лоша – в нея няма никаква ценност (освен пазарната стойност и парите като обща равностойност). Тя “върви” повече или по-малко добре. Политиката е субективният или оценяващият елемент спрямо тази неутрална външност. Защото възможностите, чието движение тя претендира да организира, са в действителност предварително вписани и анулирани от външната неутралност на икономическия референт. Така че общата субективност е неизбежно обречена на един вид свадливо безсилие, чиято празнота е запълнена от избори и “крилати изрази” на водачите на партии.

От първия момент на конституирането на съвременната субективност (в термините на “публичното мнение”) етиката играе своята роля на акомпанимент. Защото от самото начало тя потвърждава отсъствието на всякакъв проект, на всякаква политика на еманципация, на всякаква истинска колективна кауза. Като препречва пътя, в името на Злото и правата на човека, на всяко положително посочване на възможности, на Доброто като свръх-човешкото на човешкото, на Безсмъртното същество като господар на времето, тя приема играта на необходимостта като обективна основа на всяко човешко съждение.

Прословутият “край на идеологиите”, който обявяват навсякъде като добрата новина, която е лицето на “завръщането към етиката”, фактически значи присъединяване към увъртанията за необходимостта и необикновено обедняване на активната, активистката ценност на принципите.

Самата идея за консенсуална “етика”, която изхожда от общо чувство, породено от виждането на зверства, и която замества “старите идеологически разделения”, е мощен фактор за субективно примирение и съгласие с това, което е. Защото свойствено за всеки еманципационен проект, за всяко изникване на непознати възможности, е да разделя съзнанията. Как неизчислимостта на една истина, нейната новост, пролома, който отваря в установените знания, в действителност биха могли да се впишат в някаква ситуация, без да срещнат решителни противници? Точно защото една истина, при нейното измисляне, е единственото нещо, което е за всички , тя се появява реално против доминиращите мнения, които винаги работят не за всички, а за някои. И тези някои имат, разбира се, своята позиция, своите капитали, своите медийни инструменти. Но преди всичко, те имат инертната мощ на реалността и времето против това, което никога не е било, каквато е всяка истина, която се появява случайно и несигурно от една възможност на Безсмъртното същество. Както казва Мао Дзе-Дун с обичайна простота: “Ако имате идея, би трябвало едното да се раздели на две.” Обаче етиката се представя експлицитно като духовното допълнение на консенсуса. “Разделянето на две” я ужасява (това е от идеологията, от бляна по миналото...). Тя следователно застава на страната на това, което забранява всяка идея, всеки проект за последователно мислене и се задоволява с прилепването на едно хуманитарно дърдорене (което, както казахме, не съдържа никаква позитивна идея за човечността) към немислени и анонимни ситуации.

И по същия начин “грижата за другия” означава, че не става въпрос, че никога не става въпрос да се посочат още неизследваните възможности за нашата ситуация и в края на краищата – за самите нас. Законът (правата на човека и т.н.) е винаги вече там . Той регулира съжденията и мненията за това, какво лошо се случва в едно разнообразно другаде. Но въпросът не е да преразгледаме основанието на този “Закон” и консервативната идентичност, която го поддържа.

Както всеки знае, Франция, която при Виши гласува закон за статута на евреите и която в този момент гласува закони за расово идентифициране, под името “нелегални имигранти” – предполагаем вътрешен враг, Франция, която е субективно доминирана от страх и безсилие, е ”островче на правото и свободата”. Етиката е идеологията на тази островност и затова тя оценностява канонерките на Правото по цял свят със самодоволството на “вмешателството”. Но като прави това, като разпространява навсякъде вътрешно високомерие и плахо задоволство от себе си, тя осуетява всяко колективно обединяване около една силна мисъл за това какво може (и следователно трябва) да се направи тук и сега . С което тя отново е само още един вариант на консервативния консенсус.

При все това трябва да се види, че примирението пред (икономическите) необходимости не е нито единствената, нито най-лошата от съставките на публичния дух, които етиката споява. Защото максимата на Ницше ни кара да размислим над това, че всяко не-желание (всяко безсилие) е изработено от волята за нищо, чието друго име е нагон към смъртта.

Трябва да сме по-учудени, отколкото по принцип сме, от една бележка, която се появява постоянно във всички статии и коментари, посветени на войната в бивша Югославия: с един вид субективно раздразнение, с орнаментална патетика в тях се отбелязва, че тези зверства се случват “на два часа път със самолет от Париж”. Всичките автори на тези текстове се застъпват естествено за правата на човека, за етиката, за хуманитарната намеса, за това, че Злото (което са вярвали, че е изчерпано с падането на “тоталитаризмите”) се завръща по ужасяващ начин. Но поради това тази бележка изглежда необичайна: ако става въпрос за етически принципи, за жертвената същност на Човека, за това, че “правата на човека са универсални и неотменими”, какво ни засяга продължителността на пътя със самолет? Дали “признанието на другия” ще е по-интензивно, ако този друг ни е по някакъв начин почти на ръка разстояние?

В този патос на близкото се усеща двусмисленото трептене между страха и наслаждението от възприемането на ужаса и разрушението, на войната и цинизма най-накрая съвсем близо до нас . Етическата идеология разполага, почти до вратата на сигурното цивилизовано убежище, с размирната и очарователна комбинация от едно объркано Друго (Хървати, Сърби и тези енигматични “мюсюлмани” от Босна) и едно явно Зло. Хранителните продукти на етиката са ни доставени вкъщи от Историята.

Етиката се храни прекалено със Зло и Друго, за да не се наслаждава мълчаливо (мълчание, което е отвратителната обратна страна на нейното дърдорене) на това да ги вижда отблизо . Защото ядрото на вътрешното господство на етиката се състои винаги в това, да трябва да решава кой да умре и кой не.

Етиката е нихилизъм, защото нейното скрито убеждение е, че единственото нещо, което може наистина да се случи на човека, е да умре . И това действителност е вярно, доколкото са отречени истините, доколкото е отказано безсмъртното разделяне, което те предизвикват в която и да е ситуация. Трябва да изберем между Човека като възможна опора на случайността на истините или Човека като битие-за-смъртта (или като битие-за-щастие, което е същото). Това е същият избор, който стои между философия и “етика” или между смелостта за истините и нихилистичното чувство.

Това без съмнение изяснява защо етиката избира да привилегирова нескончаемия спор за евтаназията измежду “въпросите на обществото”, с които е пълно нашето всекидневие – още повече, че никой от тях няма ни най-малък смисъл.

Думата евтаназия поставя ясно въпроса: “Кога и как, в името на нашата идея за щастие, можем да убием някого?” Тя именува стабилното ядро, от което тръгва етическото чувство. Знаем за постоянната употреба на “човешкото достойнство” от етическата “мисъл”. Но комбинацията на битието-за-смъртта и достойнството конструира точно идеята за “достойната смърт”.

Комисии, вестници, магистрати, полицаи, свещеници, лекари дискутират едно етическо определение, санкционирано от закона, на достойно администрираната смърт.

Със сигурност страданието, деградирането, не са “достойни”, не са съобразени с пригладения, млад, добре отгледан образ, който имаме за Човека и неговите права. Кой не вижда, че “дебатът” за евтаназията обозначава преди всичко радикалния неуспех да се символизират днес старостта и смъртта? Непоносимият характер на тяхната гледка за живите ? Етиката тук е място на свързване на два нагона, които са само привидно противоречиви: като определя Човека чрез не-Злото, следователно чрез щастието, тя е едновременно фасцинирана от смъртта и неспособна да я впише в мисълта. Като теглим чертата, резултатът е превръщането на самата смърт в колкото е възможно по-дискретен спектакъл, в едно изчезване, за което живеещите имат право да се надяват, че няма да наруши техните измамни навици на невежо задоволство. Етическият дискурс е следователно едновременно фаталистичен и решително не-трагичен: той “оставя да се случи” смъртта, без да й противопостави Безсмъртното същество на една съпротива.

Нека отбележим, тъй като това са фактите, че “био-етиката” и обсесията на държавата от евтаназията са били експлицитни категории на нацизма. Нацизмът в действителност е от край до край етика на Живота. Той е имал свое собствено понятие за “достоен живот” и неумолимо е приел необходимостта да сложи край на недостойните животи. Нацизмът е изолирал и довел до връхната му точка нихилистичното ядро на “етическата” нагласа, след като тя е получила политическите средства да бъде нещо повече от дърдорене. Имайки това предвид, появяването в нашите страни на държавни комисии, натоварени с “био-етика”, е лошо предзнаменование. Тук ще нададат страшни викове. Ще кажат, че точно поради нацисткия ужас е необходимо да се въведат закони, за да се защити правото на живот и достойнство, щом веднъж стремителният напредък на науките ни даде средства да извършваме всякакви генетични манипулации. Тези викове няма да ни впечатлят. Трябва твърдо да се поддържа, че необходимостта от такива държавни комисии и от такова законодателство посочва, че в съзнанията и конфигурациите на умовете тази проблематика остава същностно подозрителна. Самото залепване на “етика” и “био” е само по себе си заплашително. Точно както и подобието на представките в ев геника (срамна) и ев таназия (достойна за уважение). Една хедонистка доктрина за “умирането-добре” не би била пречка за мощния стремеж, който е наистина убийствен, за “пораждане-добре”, което е очевиден момент на “живеенето-добре”.

В основата на проблема е това, че по определен начин всяко дефиниране на Човека, като се изхожда от щастието, е нихилизъм. Виждаме добре, че барикадите, издигнати пред портите на нашия болнав просперитет, имат като вътрешно съответствие, против нихилистичния нагон, жалките и съучастнически прегради на етическите комисии.

Когато един премиер ^[10] , политически певец на една етика на града, декларира, че Франция “не може да приюти цялата нищета на света”, той се пази да не каже според какви критерии и чрез какви методи ще отделим частта от споменатата нищета, която приютяваме, от тази, която ще помолим, без съмнение в центровете за заточение, да се върне на своето смъртно място, за да можем ние накрая да се наслаждаваме на нашите несподелени богатства, които, както знаем, са условие за нашето щастие и нашата “етика”. По същия начин със сигурност е невъзможно да се стабилизират “отговорни” и също така очевидно “колективни” критерии, в името на които комисиите по био-етика ще правят разграничение между евгеника и евтаназия, между научното подобряване на белия човек и неговото щастие, и “достойното” ликвидиране на чудовищата, страданията и притеснителните зрелища.

Случайността, обстоятелствата на живота, лабиринтът на съзнанията, съчетани със строго третиране, без да се правят изключения, на клиничната ситуация струват хиляда пъти повече от помпозността и медийния реквизит на инстанциите на био-етиката, чието поле, чак до самото му име, не мирише много добре.

Разгледана като фигура на нихилизма, подсилена от факта, че нашите общества са без универсално представимо бъдеще, етиката осцилира между две допълващи се желания: едното желание е консервативно, то желае да бъде призната навсякъде легитимността на реда, свойствен на “запада”, припокриващ се с една обективна, дива икономика и един дискурс на правото; и едно убийствено желание, което с един жест поощрява и прикрива цялостно господство над живота, което също ще рече: прикрива това, което се отнася до “западното” господство над смъртта.

Ето защо е по-добре да именуваме етиката – защото тя говори гръцки – “ев-уденосис”, блажен нихилизъм.

Срещу това можем да изправим само онова нещо, чийто начин на биване не е все още битие, но което нашата мисъл се обявява способна да мисли.

Всяка епоха (и в края на краищата, никоя не е по-добра от другите) има своята фигура на нихилизма. Имената се сменят, но винаги намираме зад някое име (например “етика”) артикулацията на една консервативна пропаганда и едно смътно желание за катастрофа.

Само като декларираме нашата воля за това, което консерватизмът обявява за невъзможно, като утвърждаваме истините против желанието за нищо, можем да се изтръгнем от нихилизма. Възможността на невъзможното, която всяка любовна среща, всяко научно пре-обосноваване, всяко художествено откритие и всяко следване на политиката на еманципация ни дава да видим, е единственият принцип – против етиката на живеенето-добре, чието реално съдържание е решаването на смъртта – на една етика на истините.