Подземното течение на материализма на срещата

Може да тръгнем от една близост, която изненадва: тази между Епикур и Хайдегер.

Епикур ни обяснява, че преди образуването на света, безкрайност от атоми са падали паралелно в празното. Това имплицира, че преди света не е имало нищо и че в същото време всички елементи на света са съществували цялата вечност преди да има някакъв свят. Това също имплицира, че преди образуването на света не е съществувал никакъв Смисъл, нито Причина, нито Цел, нито Разум, нито безумие. Не-предходността на Смисъла е основна теза на Епикур, в която той се противопоставя, както на Платон, така и на Аристотел. Неочаквано се появява clinamen-ът. Оставям на специалистите въпроса за това, кой въвежда това понятие, което намираме при Лукреции, но което липсва във фрагментите на Епикур. Фактът, че той го е “въвел” ни оставя да мислим, че е имал нужда за размишлението от това понятие, че е било нужно на “логиката” от тезите на Епикур. Clinamen-ът е безкрайно малко отклонение, “толкова малко, колкото е възможно”, което се случва “без да се знае къде, нито кога, нито как” и което кара един атом да се “отклони” от своето падане право надолу в празното и да наруши по почти нищожен начин паралелизма в някаква точка, да провокира среща със съседния атом, и от среща на среща – карамбол и раждането на свят, т.е. агрегат от атоми, провокиран верижно от първото отклонение и първата среща.

Това, че произходът на целия свят, и следователно на всяка реалност и всеки смисъл, се дължи на едно отклонение, че Отклонението, а не Разумът или Причината, е произходът на света ни дава идея за дързостта на тезата на Епикур. Коя философия след това, в историята на философията, е подела отново тезата, че Отклонението е било изначално, а не произтичащо? Трябва да стигнем по-далече. За да може отклонението да предизвика среща, от която се ражда света, тя трябва да трае, това да не е “кратка среща”, а продължителна среща, която да стане база на всяка реалност, на всяка необходимост, на всеки Смисъл и всеки разум. Но срещата може също да не трае и тогава няма свят. И освен това се вижда, че срещата не създава нищо от реалността на света, която е агломерат от атоми, но че срещата дава реалността на самите атоми, които без отклонението и срещата ни биха били друго освен абстрактни елементи, без консистентност нито съществуване. Дотам, че може да се поддържа, че дори съществуването на атомите се дължи само на отклонението и срещата, преди която те са имали само едно призрачно съществуване.

Това може да се каже и в един друг език. Светът може да бъде наречен свършен факт, в който, веднъж свършен, се настанява Разумът, Смисълът, Необходимостта и Целта. Но свършването на факта е само чист ефект на контингентостта, доколкото той се състои в случайната среща на атоми, дължаща се на отклонението, на clinamen-а. Преди свършването на факта, преди света, има само не-свършеността на факта, не-света, който е само нереалното съществуване на атоми.

Какво става при тези обстоятелства с философията? Тя вече не е изказване на Разума и Произхода на нещата, а теория за тяхната контингентност и признаване на факта, на факта на контингентността, на факта на подчиняване на необходимостта от контингентността и на факта на формите, които “придават форма” на ефектите от срещата. Тя не е повече от констатация: случила се е среща и “стягане” на едни елементи за други (както се казва, че леда се “стяга”). Всеки въпрос за Произхода е отхвърлен, както и всички големи въпроси на философията: “защо има нещо, а не нищо? какъв е произхода на света? каква е причината за съществуването на света? кое е мястото на човек в света? и т.н.” Повтарям: коя философията е имала в историята дързостта да подеме отново тези теми?

Говоря за Хайдегер. Точно при него откриваме, който очевидно не е нито епикуреец, нито атомист, аналогично движение на мисълта. Знаем, че той отхвърля всеки въпрос за Произхода, всеки въпрос да Причината и Целта на света. Но при него има една цяла серия от развития около израза “es gibt”, “има”, “дадено е така”, които се присъединяват към вдъхновението на Епикур. “Има свят, материя, хора...” Една философия на “es gibt”, на “дадено е така” си разчиства сметките с всички класически въпроси за Произхода и т.н. И тя “отваря” пътя, който възстановява един вид трансцендентална контингентност на света, в който ние сме “захвърлени”, и който възстановява един смисъл на света, който води към отвореността на Битието, към изначалното пулсиране на Битието, към неговия “последен стих”, отвъд който няма нищо, което да се търси нито мисли. Така светът е за нас “дар”, “факт на факта”, който не сме избирали и който се “отваря” пред нас във фактичността на контингентното, в това, което не е вече само констатация, но едно “битие-в-света”, което има власт над всеки възможен Смисъл. “Da-sein е пазител на битието.” Всичко се състои в това “da”. Какво остава за философията? Още веднъж, но по трансцендентален начин, да констатира “es gibt” и неговите реквизити или по-скоро, неговите ефекти в тяхната непреодолима “даденост”.

Има ли все още материализъм? Въпросът няма много смисъл у Хайдегер, който смело се поставя извън големите разделения и наричания на западната философия. Но тогава, дали тезите на Епикур са все още материалистки? Да може би, без съмнение, но при условие да се приключи с тази концепция за материализма, която фактически, на базата на общи въпроси и понятия, е отговор на идеализма. Ако ние продължаваме да говорим за материализъм на срещата, то е за удобство: трябва добре да се знае, че Хайдегер влиза там и че този материализъм на срещата се изплъзва на класическите критерии за всеки материализъм, и че все пак трябва някаква дума за да се обозначи това.