За да^[23] дадем една определена идея за подземното течение на материализма на срещата, така важен при Маркс, и неговото преобръщане в материализъм на същностите (философия), трябва да говорим за начина на производство. Нищо не е в сила да опровергае важността на това понятие, което служи не само да се мисли всяка “социална формация”, но и за да периодизира историята, следователно за да се основе една теория за историята^[24].

Фактически, ние намираме у Маркс две концепции за начина на производство, които нямат нищо общо помежду си.

Първата се появява в Ситуацията на работническите класи на Енгелс и е истинското първоначало: тя се намира в прословутата глава за първоначалното натрупване, работния ден и т.н. и в няколко алюзии, на които отново ще се върна. Можем също да я открием в теорията за азиатския начин на производство. Втората се намира в големите пасажи от Капиталът за същността на капитализма, както и в пасажите за феодалния начин на производство, за социалистическия начин на производство, за революцията и по-общо в “теорията” за прехода или формата на преминаване от един начин на производство в друг. Това, което е могло да са напише последните двадесет години за “прехода” от капитализъм към комунизъм е необхватно и неизброимо!

В безброй пасажи, и това със сигурност не е случайност, Маркс ни обяснява, че капиталистическият начин на производство се е родил от “срещата” на “хората с парите” и пролетария лишен от всичко освен от своята работна сила. “Оказва се”, че тази среща се е случила и е “стегнала”, това ще рече, че не се е развалила, веднъж щом се е осъществила, а е траела и е станала свършен факт, тя е станала свършеният факт на тази среща, пораждайки стабилни обществени отношения и необходимост, за която изследването намира “закони”, все пак тенденциални: законите на развитието на капиталистическия начин на производство (закона на стойността, закона на размяната, закона на цикличните кризи, закона на кризата и разрушаването на капиталистическия начин на производство, закон на преминаването – прехода – към социалистическия начин на производство при законите на класовата борби и т.н.). Това, което е важно в тази концепция е не толкова намирането на закони, следователно на същности, колкото случайният характер на “стягането” на тази среща, която обуславя свършения факт, за който можем да произнесем закони.

Може за се каже и по друг начин: всичко, което е резултат от “стягането” на “срещата” не предхожда “стягането” на елементите, а е следствие и поради този факт резултатът би могъл да не беше “стегнал”, и дори още повече, “срещата може да не се беше случила”. Всичко това е казано, разбира се с половин уста, но все пак казано във формулировката на Маркс, когато ни говори толкова често за “срещата” (“das Vorgefundene”) между хората с парите и голата работна сила. Дори може да отидем по-далече и да предположим, че срещата се е случвала в историята множество пъти преди това инцидентно стягане, но поради някой от елемент или разположението на елементите не е “стегнала” тогава. Свидетелство за това италианските държави от XIII и XIV век по долината на река По, където е имало хора с пари, технология, енергия (машини задвижвани от хидравличната сила на реката) и работна ръка (безработни занаятчии), и където феноменът вси пак не е “стегнал”. Без съмнение там е липсвало (може би, това е само хипотеза) това, което Макиавели нарича безнадеждността, причинена от призива за национална държава, т.е. вътрешен пазар способен да погълне възможните продукти.

Ако се замислим малко над предусловията за тази концепция, ще разберем, че тя почива на структурата и елементите, които се предполага да се обединят в едно много особено отношение. Тогава какво е начин на производство? Ние сме го казали заедно с Маркс: особена “комбинация” на елементи. Тези елементи са финансовото натрупване (това на “хората с парите”), натрупването на технически средства за производство (инструменти, машини, опит за производство на работниците), натрупване на материал за производство (природата) и натрупване на производители (пролетарии лишени от всякакви средства за производство). Тези елементи не съществуват в историята за да съществува някакъв начин на производство, те съществуват в “плаващо” състояние преди тяхното “натрупване” и “комбиниране” като всеки от тях е продукт на своята собствена история и никой не е целенасочен продукт на другите или своята история. Доколкото Маркс и Енгелс казват, че пролетариатът е “продуктът на тежката индустрия”, те казват голяма глупост, те се ситуират в логиката на свършения факт на разширеното възпроизводство на пролетариата, а не в случайната логика на “срещата”, която произвежда (а не възпроизвежда) като пролетариат тази маса от хора, които са лишени и оголени като конституиращи елементи на начина на производство. Това е тяхното преминаване от първата концепция за начина на производство, историко-случайната, към една втора концепция, есенциалистка и философска.

Повтарям се, но трябва: това, което е забележително в тази първа концепция, освен експлицитната теория на срещата, е идеята, че всеки начин на производство е конституиран от елементи, които са независими един от друг като всеки е резултат от собствена история, без да съществува никаква органична и телеологична връзка между тези разнообразни истории. Тази концепция кулминира в теорията за първоначалното натрупване, от която Маркс, вдъхновен от Енгелс, е извлякъл една чудесна глава от Капиталът, истинско ядро на книгата. Ние виждаме да се случва някакъв исторически феномен, чиито резултат знаем – депроприирането на средства за производство от цялото селско население на Великобритания, но чийто причини са без отношение към резултата и неговите последствия. Дали това се е случило за да се освободят огромни ловни полета или безкрайни полета за отглеждане на овце? Не можем точно да знаем (без съмнение овцете) каква е причината, която е преобладавала в този процес на жестоко депроприиране, нито още повече за причината на тази жестокост и това не е толкова важно: факт е, че този процес се е случил и е завършил с резултат, който се е отклонил от възможната предполагаема цел на “хората с парите”, които са търсили бедна работна ръка. Това отклонение е белязано от не-телеологичността на процеса, направил го възможен и който му е напълно чужд.

Грешили сме като на друго място сме вярвали, че този процес на случайната среща е ограничен до английския XIV век. Той винаги е продължавал и продължава дори в наши дни, не само в третия свят, който е най-разтърсващият пример, но също и при нас, чрез депроприирането на земеделските производители и превръщането им в Специализирани Работници (срв. Сандовил^[25]: Бретонците на машините) като един постоянен процес, който вписва случайността в сърцето на оцеляването и засилването на капиталистическия “начин на производство”, както и също в сърцето на така наречения социалистически “начин на производство”^[26]. И неуморно виждаме марскистки изследователи, които отново подхващат фантазма на Маркс и мислят възпроизводството на пролетариата като вярват, че мислят неговото производство, които мислят в свършения факт, мислейки, че мислят в ставането-му-свършен.

Фактически, има защо да се изпадне в тази грешка, защото тя се подчинява на една друга концепция за капиталистическия начин на производство: една тоталитарна, телеологична и философска концепция.

В този случай ние отначало имаме работа с всички отчетливи елементни, за които става въпрос, но те са мислени и подредени сякаш са вече цяла вечност предназначени да се комбинират, да се съгласуват помежду си и да се произведат взаимно като свои собствени цели и (или) допълнения. В тази концепция Маркс решително оставя настрана случайния характер на “срещата” и на нейното “стягане” за да мисли вече само във свършения факт на “стягането” и следователно в неговата предопределеност. При тази хипотеза никой от елементите няма повече независима история, а има една история със своя цел, а именно да се пригоди към другите истории, история, която образува едно цяло, което възпроизвежда безспир своите собствени елементи, приспособени към нейния механизъм. Именно така Маркс и Енгелс мислели пролетариата за “продукт на тежката индустрия”, “продукт на капиталистическата експлоатация”, “продукт на капитализма”, като объркват производството на пролетариата с неговото разширено капиталистическо възпроизводство, сякаш начинът на производство е съществувал преди един от същностните му елементи – депроприираната работна ръка^[27]. Тук собствените истории не плуват вече в историята, както атомите в празнотата, заради някаква “среща”, която може и да не се случи. Всичко е изпълнено предварително, структурата предхожда елементите си и ги възпроизвежда за да произведе структурата. Това, което се иска от първоначалното натрупване, се иска също и от “хората с парите”. Но откъде идват те, тези “хора с пари”, при Маркс? Не се знае точно: от търговския капитализъм? [...] (един много загадъчен израз, който е направил възможни множество безсмислици относно “стоковия начин на производство”), от заводите? от първоначалното натрупване? от ограбването на колониите? В край на краищата това няма значение за нас, но това има значение само заради Маркс – важен е резултатът: че той съществува. Маркс изоставя тази теза, като предпочита тезата за митичното “разграждане” на феодалния начин на производство и раждането на буржоазията в сърцето на това разграждате – и това въвежда нови загадки. Какво доказва, че феодалния начин на производство отслабва и се разгражда за да изчезне – във Франция е трябвало да се чака до 1850-1870 за да се установи капитализмът. И преди всичко, доколкото той е продукт, какво доказва, че буржоазията не е класа на феодалния начин на производство, която бележи засилването, а не упадъка на този начин [на производство]? Тези загадки на Капиталът се концентрират и двете върху един и същи обект: от една страна, финансовия капитализъм и търговският капитализъм и от друга страна, природата на буржоазната класа, която е неговата поддръжка и която има изгодата от него.

Ако се задоволим да определим капитала само така както Маркс го определя, чрез натрупването на пари, които произвеждат принадена стойност – печалбата като пари (A'' = A+A'), то тогава можем да говорим за финансов и търговски капитализъм. Но това е капитализъм без капиталисти, капитализъм без експлоатация на работна ръка, капитализъм, в които размяната взима повече или по-малко формата на удръжка, която не се подчинява на закона за стойността, а на практиките на непосредственото или опосредстваното ограбване. И именно тук ние срещаме следователно големия въпрос за буржоазията.

Решението на Маркс е просто и обезоръжаващо. Буржоазията е произведена като антагонистична класа от разпадането на доминиращата феодална класа. Тук ще открием схемата на диалектическото производство – противоположното произвежда своето противоположно. Тук също ще открием също и диалектическата теза за отрицанието – това противоположно, поради някаква концептуална необходимост, трябва естествено да бъде заменено със своето противоположно, които да стане доминиращо. Ами ако не е станало така? Ако буржоазията не е противоположен продукт на феодализма, а е негово достижение и като връхна точка, негова най-висшата форма и така да се каже неговото съвършенство? Това ни позволява да се избавим от толкова проблеми, които водят в задънени улици, относно тези буржоазни революции, като френската, които трябва да бъдат на всяка цена капиталистически^[28], но не са, или относно проблеми, които са така загадъчни: коя е тази чужда класа, капиталистическа според своето бъдеще, но формирала се преди капитализма, при феодализма, която всъщност е буржоазията?

Така както у Маркс няма задоволителна теория за така наречения стоков начин на производство, нито a forteriori задоволителна теория за търговския (и финансовия) капитализъм, така у Маркс няма и задоволителна теория за буржоазията, освен разчистването на трудностите чрез подчинената употреба на прилагателното “буржоазен”, така сякаш някакво прилагателно може да замести понятието за чисто отрицание. И не е случайно, че теорията за буржоазията като антагонистична форма в разграждането на феодалния начин на производство се съгласува с вдъхновената от философията концепция за начина на производство. В нея буржоазията е само елемент, предопределен да се обедини с другите елементи на начина на производство, която ще произведе друго съчетание, това на капиталистическия начин на производство, която е мярата на всичко и негова телеология, която определя за всеки елемент неговата роля и неговото място в цялото и го възпроизвежда в неговото съществуване и роля.

Ние напротив сме за концепцията за “срещата между буржоазията”, елемент толкова “плаващ”, колкото и другите, и другите плаващи елементи за да се конституира един оригинален начин на производство – капиталистическият. Следователно няма среща, когато единството предхожда елементите, когато няма празнотата необходима за всяка случайна среща. Дори и когато става въпрос да мислим свършения факт, Маркс се настанява в свършения факт и ни подканя да го следваме в законите на необходимостта.

Ние^[29], следвайки Маркс, дефинирахме начина на производство като едно двойно съчетание (Балибар) между средства за производство и производствени отношения (??). Ако искаме да стигнем по-далеч в този анализ, ние трябва там да различим “производителни сили, средства за производство, собственици на средствата за производство, производители с или без средства, природа, хора и т.н.” Това което прави начина на производство е съчетанието, което подчинява производителните сили на (средствата за производство, производителите) на доминацията на една тоталност, при която собствениците на средствата за производство са доминиращи. Това съчетание е същностно, то е фиксирано веднъж за винаги, то е нещо като на център за референция; разбира се това съчетание може да се развали, но дори и в своята развала, то запазва своята структура. Един начин на производство е съчетание, защото е структура, която налага своето единство на серия от елементи. Това, което е важно в някакъв начин на производство, който фактически е определен, това е начина на доминация на структурата над нейните елементи. Така при феодалния начин на производство, това е структурата на зависимост, която налага смисъл на елементите, включително на крепостните селяни, които работят в нея, притежанието на колективните инструменти (мелници, ферми и т.н.) от сеньорите, подчинената рола на парите, освен когато монетарните отношения се наложат във всичко. Така при капиталистическия начин на производство, това е структурата на експлоатация, която се налага на всички елементи, подчиняването на средствата за производство и производителните сили на процеса на експлоатация, експлоатацията на работници, лишени от средства за производство, монополът над средствата за производство в ръцете на капиталистическата класа и т.н.