Всички тези исторически бележки са само предварителни по отношение на това, което бих искал да направя понятно за Маркс. Те не са случайни, а свидетелстват за това, че от Епикур до Маркс винаги е съществувала, но прикрита (дори чрез своето откриване, чрез забравата, и преди всичко чрез отричането и изтласкването, когато това не е ставало чрез различни смъртни присъди), “откриването” на една дълбока традиция, която е търсила своята материалистическа основа във философията на срещата (и следователно е повече или по-малко атомистична, доколкото атомът е най-простата фигура на индивидуалността в своето “падане”), следователно в радикалното отхвърляне на всяка философия на същността (Ousia, Essentia, Wesen), т.е. на Разума (Logos, Ratio, Vefnunft), следователно на Произхода и Края – като Произходът е само очакване на Края в Разума или първоначалния ред, т.е. в Ред, който е рационален, морален, религиозен или естетически – за сметка на една философия, която се отказва от Цялото и всеки Ред, отказва се от Цялото и реда за сметка на разпръскването (“десеминация” казва в своя език Дерида) и безредието. Да се каже, че в началото е нищото и безредието, това значи да се заеме позиция отвъд всяко събиране и всяко подреждане, да се отрече на мисленето произход като Разум или Край, за да бъде мислен като нищо. На стария въпрос “какъв е произходът на света?” тази материалистическа философия отговаря: “нищото?”, “от нищо”, “аз започвам от нищо”, “няма започване, защото нищо не е съществувало преди да почне нещо да съществува”; следователно, “философията няма задължително начало”, “философията не започва от някакво начало, което да нейният произход”, тъкмо напротив тя “хваща влака в движение”, със силата на ръцете си “се качва на него”, който от цяла вечност тече, като водата на Хераклит, [преди] нея. Следователно няма край нито на света и нито на историята, нито на философията, нито на морала, на изкуството или политиката и т.н. Тези теми, които от Ницше до Дельоз и Дерида, английският емпиризъм (Дельоз) или Хайдегер (с помощта на Дерида), са ни станали познати и са продуктивни за всяко разбиране, не само философско, но и за разбиране на други “обекти” (било то наука, култура, изкуство, литература или всеки друг израз на съществуването), тези теми са съществени за този материализъм на срещата, дори и да е прикрит под други понятия. Ние днес може да го преведем на един по-ясен език.

Ние казваме, че материализмът на срещата е наречен материализъм само предварително^[15], за да се усети добре неговата радикална противоположност на всеки идеализъм на съзнанието, на разума, каквато и да е неговата цел. Нека кажем, че материализмът на срещата се състои в една определена интерпретация на единствената пропозиция: има [il y a] (“es gibt” при Хайдегер) и нейните развития или импликации, а именно: “има” = “няма нищо”; “има” = “винаги вече е имало нищо”, т.е. “нещо”, това “винаги-вече”, което доста употребявам в моите есета, но което не е било винаги забелязвано, е отпечатъкът (Greifen: схващане, на немски; Begriff: схващане или понятие) на тази предварителност на всяко нещо спрямо самото себе си, следователно спрямо всеки произход. Ние казваме, че материализмът на срещата се състои тогава в тезата за предимството на положителното пред отрицателното (Дельоз), в тезата за предимството на отклонението пред правилността (за която отклонението, а не Разумът е Произход), в тезата за предимството на безредието пред реда (тук се сещаме за теорията за “шума”), в тезата за предимството на “десеминацията” пред смисъла във всяко означаващо (Дерида) и произлизането на реда в сърцето на безредието, което произвежда свят. Ние казваме, че материализмът на срещата също се състои целия в отрицанието на Края, на всяка телеология, било тя рационална, светска, морална, политическа или естетическа. Ние накрая казваме, че материализмът на срещата е не този на един субект (било то Бог или пролетариат), а този на един процес без субект, но налагащ на субектите (индивиди или други), над които доминира, редът на своето развитие без определена цел.

Ако искаме да сбием още по-накратко изброените тези, ние ще бъдем доведени до това да произведем определен брой понятия, които естествено ще бъдат понятия без обекти, тъй като са понятия за нищо, и понеже философията няма обект, тя придава на това нищо облика на битие или същества за да ги направи неузнаваеми и признаваеми (и поради това те стават, най-накрая, непознати и представени). За да си ги представим, ще се обърнем към най-примитивната форма, най-простата и най-чистата, която са приемали в историята на философията – при Демокрит и преди всичко при Епикур – като мимоходом отбележим, че не е случайно, че тяхното творчество е станало жертва на пламъците, тези подпалвачи на цялата философска традиция са заплатили с това своите грехове – огън, който виждаме да гори по върховете на големите дървета или философии, тъкмо защото са големи (Лукреции). И ние имаме в техните фигури (които трябва да бъдат подновяване на всеки етап от историята на философията) следните примитивни форми.

“Die Welt ist alles, was der Fall ist”^[16] (Витгенщайн): светът е всичко това, което “пада”, всичко това, което “се случва”, “това, какъвто е случаят” – и под случай нека разбираме casus: случването и случайността едновременно, това непредвидимо, което се случва на света и с това е битие.

Следователно, толкова далеч, докъдето можем отново да стигнем: “има” = “винаги е имало”, него “винаги вече го е имало”, като това “вече” е съществено за да отбележи предварителността на случването, на Fall спрямо всички форми, т.е. спрямо всички форми на съществуване. Това е “es gibt” на Хайдегер, примитивният “дар” (по-скоро дар, отколкото дадено, за да разкрием аспекта на активност-пасивност), винаги предварителен спрямо своето присъствие. С други думи, това е предимството на отсъствието пред присъствието (Дерида) не като изпъкналост-на-фона-на, а като хоризонт, безкрайно отстъпващ пред ходещия, който търси своя път в равнина, и който никога не намира друга равнина пред себе си (толкова различен от ходещия на Декарт, който е достатъчно да ходи направо пред гората за да излезе от нея, защото светът се състои от непокътнати гори и изсечени гори станали открити поля: без “Holzwege”^[17]).

Какво се случва в този “свят” без битие и без история (като гората на Русо)? Защото то се случва: “то”, активно/пасивно, не-персонално. Срещи. Случва се това, което се случва в универсалния дъжд на Епикур, предхождащ всеки свят, всяко битие и всеки разум, както и всяка причина, случва се, че “това се среща”, при Хайдегер, че “това е захвърлено” в едно изначално “изпращане”. И това става чрез чудото на clinamen-а, достатъчно е да знаем, че той се е случил “незнайно къде, незнайно кога”, и че той е “възможно най-малкото отклонение”, т.е. определимото, незначително нищо на всяко отклонение. Текстът на Лукреций е достатъчно ясен за да покаже, че нищото на света не може да се покаже, и че поради това е произходът на всеки свят. В “нищото” на отклонението се случва срещата на един атом с друг и това събитие става възшествие при условието на паралелизма на атомите, защото точно този паралелизъм, веднъж нарушен, предизвиква гигантския карамбол и закачане на безкраен брой атоми, от който се ражда един свят (един или друг: откъдето и множествеността на възможните светове и невъзможността да се основе възможността в понятието за първоначалния безпорядък). Откъдето следва и формата на реда и формата на съществата предизвикани да се родят от този карамбол, определени такива, каквито са, от структурата на срещата; откъдето, веднъж случила се срещата (но не и преди това), следва и предимството на структурата пред нейните елементи; откъдето накрая следва и това, което може да наречем афинитет и допълнителност на елементите, които участват в срещата, тяхната “възможност за закачане”, за да може тази среща да “стегне”, т.е. да “приеме форма”, да даде накрая началото на Формите – така както водата се “стяга”, когато ледът се появява, или както млякото “стяга, когато е подквасено”, или както майонезата, когато се сгъстява. Откъдето и предимството на “нищото” пред всяка “форма” и на материализмът на случайността пред всеки формализъм^[18]. С други думи, нещо не може да произведе нещо, а само елементи обречени на среща и, в зависимост от своя афинитет, на “стягане” едни за други – ето защо у Демокрит и може би дори у Епикур атомите са наречени или са били наричани “качки”, т.е. способни да се закачат едни за други, за цяла вечност, завинаги.

Веднъж така “стегнати” или “закачени” атомите влизат в царството на битието, чието начало поставят: те образуват същества – означими, отчетливи, локализируеми, надарени с такива и такива свойства (в зависимост от мястото и времето), накратко, между тях се образува структура на битието или света, която определя за всеки от своите елементи неговото място, смисъл и роля, и казано още по-добре, структура, която фиксира елементите като “елементи на...” (атомите като елементи на телата, съществата, света), по такъв начин, че, без атомите да са произходът на света, те са само вторични ефекти на своето определяне и появяване. И за да можем да говорим така за света и атомите, светът трябва да е, и атомите трябва вече да са това, което полага завинаги като второ разсъждението за света и като втора (а не първа, както е искал Аристотел) философията за битието – това е, което прави завинаги умопостижимо като невъзможно (и за този обясним факт, срв. приложението към Книга I от Етиката, която подема почти дума по дума критиката на целия регион при Епикур и Лукреций) всяко разсъждение на първата философия, била тя и материалистична (и това обяснява защо Епикур, който е знаел това, не се съгласява с “механистичния” материализмът на Демокрит – този материализъм е само избиване отново на повърхността, в сърцето на възможната философия на срещата, на доминиращия идеализъм на Реда като иманентен на Безредието).

Веднъж положени тези принципи, всичко останало произтича, ако може така да се каже, от извора.

1. За да може някакво същество да е (тяло, животно, човек, държава, владетел), трябва да се е случила среща, в минало предварително време. Дори и да се задоволим само с Макиавели, при когото срещата се случва между сходните, между този индивид и тази конюнктура или съдба – и дори самата конюнктура е съединение, съ-единяване, сгъстена среща, дори и да се движи, тя се е случила вече, от своя страна тя препраща към безкрайността от предхождащите я причини така, както иначе препраща до безкрайност поредицата от предхождащи причини, чийто резултат е този определен индивид, Борджия например.

2. Срещата се случва само между серии от същества, които са резултат от множество серии причини – най-малкото две, но тези две серии се умножават веднага поради ефекта на паралелизма или заобикалящата ги зараза (както казва Бретон в една дълбока мисъл: “слоновете са заразни”^[19]). И тук се сещам за Курно, този велик непознат.

3. Всяка среща е случайна; не само поради случайността на нейния произход (нищо не гарантира срещата), но и поради случайността на нейните последствия. Другояче казано, всяка среща може и да не се беше случила, при все че се е случила, но нейното възможно неслучване изяснява смисъла на нейното случайно битие. И всяка среща има случайни последствия, защото нищо в елементите на срещата не предопределя, преди самата среща, очертанията на определенията на битието, които ще произлязат от нея. Юлии II не е знаел, че храни в своето романско лоно смъртния си враг и не е знаел също, че този враг щял да докосне едва смъртта и щял да се озове извън историята в решителния момент на съдбата, за да отиде да умре в тъмната Испания пред някаква непозната крепост. Това значи, че нито едно определение на битието, произлязло от “стягането” на срещата, не е било предопределено, дори минимално, от битието на елементите съперничещи си в срещата, а че напротив всяко определение на тези елементи е означимо само чрез едно обръщане назад на резултата към неговото ставане, в неговото завръщане. Ако трябва тогава да кажем, че няма резултат без ставане (Хегел), също трябва да утвърдим, че всяко станало е определено само от резултата на ставането: от самото това завръщане (Кангилем). Това ще рече, че вместо да мислим контингентността като модалност на или изключение от необходимостта, трябва да мислим необходимостта като ставането-необходима среща на контингентните неща. По този начин ще се види, че не само света на живота (скоро биолозите обявиха, че са длъжни да признаят Дарвин^[20]), но и светът на историята се фигурира в определени щастливи моменти на стягане на елементи, които се съединяват в среща способна да очертае определена фигура: това пространство, този индивид, този народ. По този начин имаме хора и случайни “животи”, подчинени на непредвидимостта на смъртта, дадена или сполетяла, тяхното “творчество” и големите фигури на света, на които “играта на зарчета”, случайността е придала форма, големите фигури, в които светът на историята е “приел форма” (Античност, Средноведовие, Ренесанс, Aufklärung и т.н.). С това вече е съвсем ясно, че този, който би решил да разглежда тези фигури, индивиди, конюнктури или държави на света, било като необходим резултат от дадени предпоставки, било като предварително очакване на някаква Цел, би сгрешил, защото ще пренебрегне факта (“Faktum”), защото тези предварителни резултати са удвояване на факта, не само поради това, че ще бъдат надминати, но и поради това, че би могло никога да не се случат или да са се случили само като следствие от една “кратка среща”, ако те не се бяха появили на фона на една добра съдба, която да даде на елементите на конюнктурата “шанса” да “траят”, елементи, които се оказва (по случайност), че тази форма трябва да направлява. С това се вижда, че ние не сме, ние не живеем в Нищото, и че ако няма Смисъл на историята (някаква Цел, който я трансцендира, от произхода до нейния край), то може да има смисъл в историята, защото този смисъл се ражда от една действителна среща, която е действително щастлива или катастрофална, което е също смисъл.

От тук следват много важни последствия за смисъла на думата “закон”. Именно, че нищо от закона не предхожда срещата, която ще стегне, а, може да се каже, ведъж “стегнала” срещата, т.е. веднъж конституирала стабилната фигура на света, той е единственият, които съществува (защото случването на даден свят очевидно изключва всички други възможности), ние имаме работа с един стабилен свят, в който събитията се подчиняват оттам нататък на “закони”. И е от малко значение дали светът, нашият свят (ние не познаваме друг, ние познаваме измежду безкрайността от възможни атрибути само разсъдъка и пространството – “Faktum”, би могъл да каже Спиноза) се е родил от срещата на падащите в празното атоми на епикурейския дъжд или от “big bang”, за който говорят астрономите – факт е, че ние имаме работа с този свят, а не с някой друг, това е факта, че този свят е “закономерен” (както е казано това за един честен играч: защото този свят е игра, която си играе с нас), той е подчинен на правила и спазва закони. Откъдето идва и голямото изкушение, дори и за тези, които са съгласни с предпоставките на материализма на срещата, да избегнат от една страна “стегналата среща” като изследват законите, които са произлезли от това приемане на форми и да сложат тези форми в нейната основа [,idefiniment]. Защото също така е факт, “Faktum”, че има ред в този свят и че познанието на света минава през познанието на неговите “закони” (Нютон) и познаването на условията за възможност, не на съществуването на тези закони, а само на тяхното познаване: сигурен начин да се отхвърли за неопределено време въпроса за произхода на света (това е което прави Кант), но за да се хвърли мрак върху произхода на тази втора среща, която прави възможна познанието за първата среща на този свят (срещата между понятията и нещата).

Добре, ние ще се пазим от това изкушение като поддържаме една скъпа на Русо теза, която твърди, че договора лежи върху “бездна” – като поддържаме следователно, че необходимостта на законите произлезли от стягането причинено от срещата, дори и в момента на неговата най-голяма стабилност, е заплашено от една радикална нестабилност – което обяснява това, което ние така трудно разбираме, защото засяга нашето чувство за “удобство”, а именно, че законите могат да се променят – не че те могат да важат за определено време, а не вечно(в критиката на класическата политическа икономия Маркс е стигнал чак до там, както това добре е разбрал “руският критик^[21]”: всяка епоха има своите закони, но нищо повече, както ще видим ), а че могат да се променят на самия край на полето, без причина, т.е. без умопостижима цел, като разкрият случайната основа, от която се поддържат. Това е изненадата [surprise] (има стягане[prise] само като изненада[surpise]), която сполетява толкова умове при големите размирици, обрати или отлагания на историята, било на индивиди (пример: лудостта), било на света, защото заровете са сякаш внезапно хвърлени на масата или картите са раздадени без предупреждение, “елементите” се разкачат в лудостта и остават свободни за нови изненадващи стягания (Ницше, Арто). За никого няма да е трудно да разпознае в това една от основните черти на историята на индивидите или света, откровението, което прави от някакъв индивид автори или луд или двете наведнъж, когато заедно се раждат Хьолдерлин, Гьоте и Хегел, когато избухва Френската революция, чак до шествието на Наполеон, “световният дух”, под прозорците на Хегел в Йена, когато измяната избухва в Комуната, когато ��ксплоадира 1917 в Русия и с още по-голяма сила “[културната] революция”, в която наистина почти всички “елементи” са били разкачени на огромни пространства, но в които не стяга трайна среща – като да речем 13 май^[22], когато работниците и студентите, които е трябвало да се “съединят” (какъв ли резултат би произлязъл!), се пресичат в своите дълги, паралелни колони, но без да се съединят, като на всяка цена избягват да се съединят, да се свържат, да се обединят в едно несъмнено единство без прецедент (дъждът и неговите избегнати последствия).

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .