Хобс, този “дявол”, този “демон” ще ни послужи по свой начин да преминем от Спиноза към Русо. Хронологията тук не е от особено значение, защото всяка от тези мисли се развива сама за себе си, въпреки опосредената от Мерсен кореспонденция и защото става въпрос преди всичко за отзвуци на една заровена и намерена отново традиция, която трябва да бъде усетена.

Всяко общество почива върху страха, казва Хобс, и емпиричното доказателство е, че вие имате ключове, и защо? за да затворите вашата къща срещу агресията и вие не знаете на кого, може да е вашият съсед или вашият най-добър приятел, превърнал се във ваше отсъствие, при случай и желание да се обогати, във “вълк за човека”. От тази проста бележка, която струва колкото нашите най-добри “същностни анализи”, Хобс извлича цяла една философия: а именно, че между хората царува една “война на всички срещу всички”, “безкрайно надбягване”, в което всеки иска да спечели, но почти всички губят като се има предвид позициите на конкурентите (откъдето и “страстите”, които предизвиквала, сякаш е било мода, да се дегизира политиката в трактат [sic]) отпред, отзад, наравно в надбягването – откъдето и състоянието на обща война: не, че тя избухва тук, между държавите (както впоследствие желаел Русо), а както се казва, че “сме заплашени от лошо време” (може да завали всеки момент от деня и нощта без предупреждение), накратко, като някаква смъртна заплаха, която тегне винаги, всеки момент, върху всеки човек със самия факт, че живее в общество. Знам добре, че Хобс е имал друго наум, че, както се вярва, конкуренцията, простата икономическа конкуренция, големите размирици, на които е бил свидетел (той не е безнаказано съвременник на Кромуел и екзекуцията на Чарлс I), в които той изживява разклатеното равновесие на малкия страх на “ключовете” пред големия страх от народните въстания и политически убийства. Точно за това говори недвусмислено, когато описва това време на нещастие, в което една част на обществото може да изколи друга част за да вземе властта.

Като добър теоретик на естественото право, нашият Хобс не се придържа очевидно към тези привидности, и дори жестокости, а той иска ясно да види следствията и да стигне до причините и поради това ни предлага теория за Естественото състояние. За да го разградим на неговите елементи, трябва да стигнем до тези “атоми на обществото”, които са индивидите, надарени със стремеж, т.е. надарени с власт и воля да “упорстват в своето битие” и да отварят празнота пред себе си за имат място за своята свобода. Атомизирани индивиди, празнотата като условие за тяхното движение, това май ни напомня на нещо, нали? Хобс всъщност поддържа, че свободата, която е самият индивид и неговата сила да бъде, се състои в “празнотата от препятствие”, в “липсата на препятствие^[11]” пред неговата завоевателна сила. Човек се впуска във войната на всеки срещу всеки само поради волята да избегне всяко препятствие, което пречи на неговия ход все направо (и тук си мислим за свободното паралелно падане на атомите), и би бил изконно щастлив ако не среща никой в един свят, който би бил тогава празен. Нещастието е, че този свят е пълен, пълен с хора, които преследват същата цел, които се противопоставят с цел да освободят място за своя собствен стремеж и не намират друго средство да реализират своята цел, освен да “дарят смъртта” на всеки, който се изпречи на пътя им. От тук идва и важната роля на смъртта в тази мисъл за безкрайния живот, ролята не на случайната смърт, а на необходимата смърт, извършена от човешка ръка, ролята на икономическото и политическото убийство, което единствено е подходящо да удържи обществото, което е в състояние на война, в нестабилно, но необходимо равновесие. Доколкото тези жестоки хора са все пак хора, те мислят, т.е. пресмятат, изчисляват съответните предимства за да останат в състоянието на война или да влязат в държава на договора, която почива върху неотчуждаемата основа на всяко човешко общество: страха или терора. Те обсъждат и накрая стигат до извода, че ще е изгодно да сключат между себе си един неуравновесен договор, с който те се ангажират (като атомарни индивиди) да не се противопоставят на всемогъщата власт на този, на който са решили да делегират едностранно и без нищо в замяна всички свои права (техните естествени права), това е Левиатан – това ще е индивидът на абсолютната монархия или всемогъщата съвкупността от хората или техните представители. С този договор те се ангажират между себе си да зачитат това делегиране на властта без никога да го предават, дори и да попаднат под ужасяващите санкции на Левиатан, който, да отбележим, от своя страна не е свързан чрез никакъв договор с народа да поддържа неговото единство чрез всемогъщото и едностранно упражняване на съгласието, чрез страха и терора, които властват на границата на закона, и чрез чувството, което притежава (какво чудо!), за своя “дълг” да държи народа така подчинен в неговото подчинение, че да го избави от ужасите, безкрайно по-страшните от неговите страхове, да го избави от състоянието на война. Владетел, който е свързан с народа си само със задължението си да го предпази от състояние на война, народ, който е свързан със своя Владетел само чрез обещанието си да му се подчинява във всичко, включително и що се отнася до идеологията (Хобс е първият, който се опитва да мисли идеологическата доминация и нейните ефекти), ето в какво се състои оригиналността и ужаса на този размирен мислител (неговите изводи са добри, но той мисли лошо, неговите доводи са грешни, казва Декарт), на този изключителен теоретик, който не е разбран от никой, но който предизвиква страх у всички. Той е мислел (тази привилегия на мисълта да се подиграва на това, за което говори, на света, на сплетните, дори на своята репутация или своите илюзии, за да разсъждава в абсолютна самота) и какво значение имат обвиненията, които споделя със Спиноза, че е пратеник на Ада и Дявола между хората и т.н. Хобс мислел, че всяка война е превантивна, че всеки срещу един евентуален Друг няма друг ресурс освен да “вземе преднина”. Хобс мислел (каква смелост, по същество!), че всяка власт е абсолютна, че това да е абсолютна е същността на властта и че трябва да се борим с всеки, който нарушава това правило, било отляво, било отдясно. И той не е мислел всички тези неща като апология на това, което днес наричаме с една дума, която замъглява всички различия, следователно всеки смисъл и всяка мисъл, а именно “тоталитаризъм” или “етатизъм”: той е мислел всичко това в услуга на свободната икономическа конкуренция и свободното развитие на търговията и културата на народите! Защото, ако я погледнем отблизо, се оказва, че неговата прочута тоталитарна държава почти вече прилича на държавата на Маркс, която трябва да изчезне. Ако всяка война и следователно всеки терор са превантивни, ще е достатъчно в действителност тази ужасна държава да съществува като абсорбирана в своето съществуване, дотам че да няма нужда да съществува. Говорело се е за страха от полицията, която “показва своята сила за да не са налага да си служи с нея” (Леюте), сега се говори да не се показва своята (атомна) сила за да не се налага да си служи с нея. Това ще рече, че Силата е мит и че тя действа като такава върху въображението на хората и народите, превантивно, без никаква причина да се употребява. Аз знам, че тук продължавам една мисъл, която не е стигнала чак дотам, но оставам в нейната логика и си давам сметката за парадоксите в Логиката, която си остава нейна. При все това е ясно, че Хобс не е бил това чудовище, каквото ни казват, и че неговата единствена амбиция е била добре да изложи условията за жизненост и развитие на един свят, неговия, този на Ренесанса, който се отваря към необикновеното откритие на един друг свят – Новия. Със сигурност “стягането” на атомизираните индивиди няма същата същност и якост като при Епикур и Макиавели, и Хобс, за наше нещастие, той, който е преживял толкова история, не е бил историк (това са призвания, които не могат да се поръчат), но по свой начин той е достигнал до същия резултат като своите учители в материалистическата традиция на срещата: до случайното създаване на свят, и ако този мислител е изиграл такава роля за Русо (ще говоря един ден за това), и дори за Маркс, това е заради подемането отново на тази тайна традиция, на която е длъжник, дори (и това не е невъзможно) без той да е осъзнавал това. Преди всичко, ние знаем, че съзнанието в своите работи само проявява безполезно усърдие, а същественото е, че впряга се движи и тегли влака на света в бърз галоп през равнини или бавно по нанагорнища.