Един човек е разбрал това очарование по-малко от сто години след смъртта на Макиавели. Той се е казвал Спиноза. Можем да намерим в Политически трактат експлицитна похвала на Макиавели, в трактат, в който изглежда отново става въпрос за политика, докато всъщност става дума за философия. Но за да разберем тази философия трябва да се изкачим по-високо, философската стратегия на Спиноза е радикална и с изключителна сложност. Защото той се сражава в един пълен свят, причакван е на всяка своя дума от противниците си, които заемат или мислят да заемат целия терен и които го карат да развие една смущаваща проблематика: чрез височината, която доминира всички следствия.

Аз ще поддържам тезата, че обектът на философията за Спиноза е празнотата^[7]. Парадоксална теза, когато видим масата от понятия, които са “изработени” в Етиката. Но е достатъчно само да се отбележи как той започва. Той признава в едно писмо: “някои започват от света, други от човешкия дух, аз започвам от Бог^[8]”. Другите: това са от една страна схоластиците, които започват от света и от сътворения свят се издигат към Бог. Другите, това е от друга страна Декарт, който започва с мислещия субект и чрез cogito се издига също до съмнението и Бог. Всичко минава през Бог. Спиноза си икономисва тези обходи и смело се настанява в Бог. Чрез това, може да кажем, той предварително влага в общото място, което е последна гаранция и крайно убежище на неговите противници, започвайки от там отвъд което няма нищо, и което за да съществува така абсолютно, без никакво отношение, самото то е нищо. Да се каже “аз започвам от Бог”, или от Всичко, или от единствената субстанция и да оставиш да се разбере “започвам от нищо” – това накрая е едно и също нещо: каква е разликата между Всичко и нищо? доколкото нищо не съществува извън Всичкото... Фактически, какво може да се каже за Бог? Точно тук започва интересното.

Бог е само природа, това не ще рече нищо друго: той е само природа. Епикур също е тръгвал така от природата като това, извън което нищо не съществува. Кой е тогава този спинозистки бог? Абсолютна субстанция, единствена и безкрайна, дарена с безкраен брой безкрайни атрибути. Очевидно това е начин да се каже, че всичко, което би могло да съществува, би съществувало само в Бог, без значение дали то е познато или непознато. Защото ние познаваме само два атрибута, протяжността и мисълта, и дори от тялото ние не познаваме всички способности, тъй като чрез мисълта ние не познаваме немислимата способност на желанието. Другите атрибути, безкраен брой и самите те безкрайни са там за да покрият всичко възможно и невъзможно. Това, че те са безкраен брой и са ни непознати, оставя широко отворена вратата за тяхното съществуване и случайни фигури. Това, че са паралелни, че всичко е ефект на паралелизма, ни кара да мислим за епикурейския дъжд. Атрибутите падат в празното пространство на тяхната неопределеност като капките дъжд, които се срещат само в човек, в този означим, но минимален паралелизъм на мисълта и тялото, който не е повече от паралелизъм, доколкото при него, както и във всички неща “редът и връзките между нещата е същия като редът и връзките между идеите”^[9]. Накратко, паралелизъм без среща, но който в себе си е вече среща, поради самата структура на отношенията между различните елементи на всеки атрибут.

За да отсъдим, трябва да видим философските ефекти от тази стратегия и този паралелизъм. Това, че Бог не е нищо друго освен природа и че тази природа е безкрайната сума на безкрайният брой паралелни атрибути, прави така, че не остава нищо да се каже за Бог, но също така не остава и нищо да се каже за големия проблем, който обхваща цялата западна философия след Аристотел и най-вече след Декарт: проблемът за познанието, и за неговия двоен корелат, познаващия субект и познавания обект. Тези велики каузи, които толкова са спорели се свеждат до нищо: “homo cogitat”, “човек мисли”, така е, това е констатирането на една фактичност, тази на “така е”, тази на “es gibt”, която вече анонсира Хайдегер и напомня за фактичността на падането на атомите при Епикур. Мисълта е само последица от модусите на атрибута мисъл и препраща не към някакъв Субект, а към един добър паралелизъм, към последицата на модусите на атрибута протяжност.

Интересен е начина, по който мисълта се появява в човек. Защото той започва да мисли в объркани мисли и чрез хорската мълва, та чак до там, където тези елементи накрая се “стегнат” във форма за да се мисли в “общи понятия” (от първи или втори ред, после от трети ред: по същността си единични), това е важно, защото човек може да остане при хорската мълва и да не се получи “стягането” между мислите от първи ред и тези от втори. Такъв е изходът за повечето хора, които стигат до първия ред и до въображаемото, т.е. до илюзията, че мислят, докато всъщност не мислят. Така е . Можем да останем на първия ред или да не останем. Няма като при Декарт иманентна необходимост, която води от обърканата мисъл към ясната и отчетлива мисъл, чрез cogito, няма необходим момент на рефлексия, който обезпечава това преминаване. То може да се случи или не. И опита показва, че като общо правило, то не се случва, освен по изключение при една философия, която е съзнателна, че не е нищо.

Веднъж щом Бог и теорията на познанието са сведени до нищо, кое е предопределено да сложи на място висшите “ценности”, спрямо които всичко се измерва, какво остава за философията? Няма повече морал, и със сигурност няма повече религия, най-много теория на религията и морала, която много преди Ницше ги е разрушила в техните въображаеми основи на “преобръщането” – “[fabrica à l'envers] наопаки” (сравни приложението към Книга I на Етика); няма повече финалност (било тя психологическа или историческа): накратко, остава само празнотата, която е самата философия. И понеже този резултат е резултат, той е достигнат в края на гигантска работа върху понятията, в което се състои и целият интерес на Етиката, днес биха казали “критическа” работа, работа по “деконструкция” би казал Дерида, следвайки Хайдегер, доколкото това, което е разрушено, в същото време е построено наново, но на друга основа и според съвсем друг план, и този резултат свидетелства за неизчерпаемата теория на историята и т.н. но в своите ефективни, политически функции.

Странна теория, която има тенденцията да се представя като теория на познанието (първия от трите реда), при все че въображението не е никъде и в никой случай някаква способност, а е в основата, то е самият единствен свят^[10] в неговата “даденост”. Чрез това приплъзване Спиноза не само избягва от всяка теория на познанието, но отваря пътя за признаването на “света” като това, отвъд което няма нищо, и също от всяка теория на природата, чрез признаването на света [...] като единствена тоталност – не тотализирана, а изживяна в нейната разпръснатост и изживявана като “дадена”, в която ние сме захвърлени и от която ние ковем всички наши илюзии . В основата, на теорията от първи ред като “свят” отговаря много точно тезата за Бог като “природа”, природата е само светът мислен според общи понятия, но дадена преди тях като това, отвъд което няма нищо. Във въображаемото за света и в неговите необходими митове се присажда политиката на Спиноза, който се присъединява към Макиавели в най-голямата дълбочина на своите изводи и в своето изключване на всички предпоставки на традиционната философия, автономността на политиката е само приетата форма при изключването на всяка финалност, на всяка религия и трансцендентност. Но теорията за въображаемото като свят позволява на Споноза да мисли тази “единична същност” от трети ред, която е par excellence историята на един индивид или народ, като Моисей или еврейския народ. Това, че тази история е необходима значи само, че тя се е осъществила, но всичко в нея може да се разклати в зависимост от срещата или не-срещата на Моисей и Бог, в зависимост от срещата на досетливостта или не-досетливостта на пророците. Доказателството: на тях трябва да им се обяснява смисъла на това, което те съобщават за разговорите си с Бог! при тази гранична ситуация, ситуацията на самото нищо, тази на Даниел [...] : всичко добре му е било обяснено, но той никога нищо нямало да разбере. Доказателство чрез нищото на самото нищо, като гранична ситуация.