Макиавели ще е нашият втори свидетел в историята на това подземно течение на материализма на срещата. Ние познаваме неговия проект: да мисли, в невъзможните условия на Италия от XV-и век, условията за създаване на италианска национална държава. Всички обстоятелства са благоприятни да се имитира Франция или Испания, но те са без връзка помежду си: народ разделен, но пламенен, раздробяването на Италия на малки държави, с изтекла давност и осъдени от историята, общо, но неорганизирано, въстание на всички срещу чуждата окупацията и ограбване и един дълбок, латентен народен порив към единство, за което свидетелстват всички велики творби на епохата, включително и Данте, който не е разбрал от това нищо, но чака да дойде “голямата Хрътка”. Накратко, една атомизирана страна, в която всеки атом свободно пада без да среща съседа. Трябва да се създадат условия за отклонение и следователно за среща за да се “стегне” италианското единство. Как да се направи това? Макиавели не вярва, че някоя от съществуващите държави и най-вече държавата на Църквата, възможно най-лошата, може да играе ролята на обединител. Във Владетелят той ги изброява една подир друга, но това е за да ги отхвърли като декадентски парчета от предишния начин на производство, феодалния, включително и републиките, които са алиби и затворници. И той поставя проблема в цялата негова строгост и цялата негова голота.

Веднъж отхвърлил всички държави и техните владетели, следователно всички места и хора, той стига до идеята, с помощта на примера на Цезар Борджия, че единството ще бъде осъществено ако се срещне един човек без име, който има достатъчно късмет и добродетели да се установи някъде, в някой кът на Италия без име, и който от тази атомарна точка, ще агрегира италианците малко по малко около себе си във великия проект за национална държава. Това е разсъждение подчинено напълно на случайността, което остава политически празно името на Федератора, както и името на региона, от който ще започне федерацията. Така залогът е хвърлен на масата, самата тя празна (но препълнена с ценни хора)^[4].

За да може тази среща на човек и регион да “стегне”, тя трябва да се случи. Политически осъзнал неспособността на държавите и съществуващите владетели, Макиавели мълчи за този владетел и това място. Но нека не се бъркаме. Тази тишина е политическото условие на срещата. Макиавели желае само срещата да се случи в атомизираната Италия и той явно е спохождан от този Цезар, който тръгвайки от нищо, направил от Романя царство и веднъж завладял Флоренция, щял да обедини целия Север ако не беше паднал болен в решителния момент в тресавищата на Равена, когато отивал, въпреки Юлии II, към Рим, за да се справи с него. Един човек от нищо, тръгнал от нищо и тръгващ от едно неопределено място, ето какви са за него условията за възобновяването.

Но за да се случи тази среща трябва една втора среща: тази на съдбата и “добродетелта” у Владетеля. Срещайки съдбата, Владетелят трябва да има добродетелта да се отнася с нея като с жена, да я приюти за да я съблазни или изнасили, накратко да я използва за да реализира предопределението си. На тези размишления ние дължим на Макиавели цяла философска теория за срещата на съдбата и добродетелта. Срещата може да не се случи или да се случи. Тя може да бъде изпусната. Срещата може да е кратка или дълга: на него му трябва среща, която трае. Ето защо Владетелят трябва да се научи да управлява своята съдба като управлява хората. Той трябва да структурира своята държава като формира хората и преди всичко като й даде постоянни закони. Той трябва да ги спечели като ги посрещне, но знаейки как да запази дистанция. Това двойно движение прави възможна теорията за съблазняването и страха, както и на теорията за престореността. Пропускам отхвърлянето на демагогията на обичта, страхът, който е за предпочитане пред обичта, насилствените методи предназначени да се внушава страх, за да отида направо към теорията за престореността.

Дали Владетелят трябва да е добър или лош? Той трябва да се научи да бъде лош, но при всички обстоятелства трябва да изглежда, че е добър, че притежава моралните добродетели, с които ще спечели народа, дори и това да му струват омразата на големите, които презира, защото той нищо друго не може да очаква от тях. Знаем за теорията на Макиавели: Владетелят “е като кентавърът на древните, човек и звяр”. Но не се обръща достатъчно внимание на това, че при него звярът се удвоява, той става едновременно лъв и лисица и в край на краищата лисицата управлява всичко. Защото именно лисицата му налага да изглежда ту лош, ту добър, накратко да изработи народен (идеологически) образ за себе си, който отговаря или не отговаря на неговите интереси и интересите на “малките”. Така накрая Владетелят е изотвътре управляван от вариациите на тази друга случайна среща, тази на лисицата от една страна и лъвът от друга. Тази среща може и да не се случи, но може и да се случи. Тя също трябва да е продължителна за да “стегне” фигурата на владетеля у народа, да “стегне”, това ще рече да придобие форма, която институционално да всява страх или дори да е добра, но при абсолютното условие никога да не забравя как да бъде лоша ако трябва.

Би могло да се каже, че тук става дума само за политическа философия като не се вземе предвид, че в същото време имаме една философия в действие. Единствената философия, която е “материализъм на срещата” мислен през политиката, и който, като такъв, не предполага нищо предустановено. Точно в това политическо празно трябва да се случи срещата и тя трябва да “стегне” националното единство. Но това политическо празно е преди това философско празно. Ние няма да намерим никаква Причина, която да предхожда следствията си, никакъв морален или теологичен Принцип (както в цялата аристотелианска политическа традиция: добрите и лошите режими, упадъкът на добрите в лоши), няма разум в Необходимостта на случилото се, а в случайността на това, което предстои да се случи. Както в епикурейския свят, всички елементи са там и отвъд, в дъжда (виж по-горе за ситуацията в Италия), но те не съществуват, те са само абстрактни, доколкото единството на един свят не ги е обединило в Срещата, която би била тяхното съществуване.

Може да се отбележи, че в тази философия властва алтернативата: срещата може да не се случи, но също може и да се случи. Нищо не е предрешено, никакъв принцип на решението не решава предварително тази алтернатива, която е като играта на зарове. “Никога едно хвърляне на заровете няма до премахне случайността”. Да. Никога една успяла среща, дори и да не е кратка, а продължителна, няма да гарантира, че ще продължи дори утре, вместо да се провали. Така както е можело тя да не се случи, така може и повече да не се случва: “съдбата отминава и се променя”, свидетелства Борджия, който е успявал във всичко чак до прочутите дни на треската. Казано на друг език, нищо никога няма да гарантира, че реалността на изпълнилия се факт би била гаранция за това, че ще стегне: дори напротив, всеки свършен факт, дори факта на изборите, с всичко, което той може да дължи на необходимостта и разума, е само предварителна среща, доколкото всяка среща е предварителна, и дори, когато продължава, изобщо не става въпрос за вечност на “законите” на никой свят и никоя държава. Историята е само постоянното отменяне на свършения факт от един друг, неразгадаем факт, който се случва, без да се знае предварително нито къде, нито как събитието на неговото отменяне ще се произведе. Просто ще дойде ден, когато играта ще се промени и заровете отново ще бъдат хвърлени на празната маса.

Може също така да се отбележи, че тази философия като цяло и изцяло, е философия на празнотата: не само философия, която казва, че празнотата предхожда атомите, които падат в нея, но философия, която прави философската празнота за да си даде съществуване: философия, която вместо да тръгне от прочутите “философски проблеми” (“защо има нещо, а не нищо”), започва с прочистването от всички философски проблеми, следователно с отказа да си даде някакъв “обект”, какъвто и да бил той (“философията няма обект”), за да тръгне единствено от нищото, и от тази безкрайно малка и случайна вариация на нищото, което е отклонението при падането. Не е ли това най-радикалната критика на всяка философия в нейната претенция да казва истината за нещата? Не е ли това най-изненадващият начин да се каже, че най-същественият “обект” на философията е нищото или празнотата? Виждаме през XVII-ти век Паскал да се върти около тази идея, да въведе празнотата като философски обект. Но това става на плачевния фон на една апология. И отново трябва да чакаме Хайдегер, след лъжливите думи на Хегел (“работата на отрицанието”) или Щирнер (“Не съм сложил никъде моята причина”), да даде отново на празнотата целият неин решителен философски обсег. Но ние намираме всичко това при Епикур и Макиавели, при Макиавели, който изхвърля всички понятия на Платон и Аристотел за да мисли възможността да направи от Италия една национална държава. В това, под често разсейващите привидности, които трябва да се разгадават с търпение и грижа, се измерва въздействието на философията: реакционна или революционна.

Като се чете така Макиавели (и това тук са само кратки бележки, които трябва да се развият, и които мисля да развия един ден^[5]), кой би могъл да вярва, че не става въпрос, освен за политика, за една автентична философска мисъл? И кой би могъл да вярва, че очарованието на Макиавели е било само политическо, и освен това съсредоточено върху абсурдния проблем дали е бил монархист или републиканец (и най-добрата от философиите на Просвещението се е поддала на тази глупост^[6]), дори и когато неговите философски отзвуци са били, без неговото знание, измежду най-дълбоките, които ние познаваме от това тъжно минало? Бих искал да изместя проблема, не само да отстраня алтернативата монархист/републиканец, която няма никакъв смисъл, но да отстраня също и разпространената теза за Макиавели като основоположник само на политическата науки. Бих искал да подскажа, че Макиавели не дължи толкова на политиката, колкото на своя “материализъм на срещата”, основното свое влияние върху хора, които правилно се тревожат съвсем малко от политика – никой не е длъжен да “прави политика” – и които отчасти са се заблудили за него, търсейки напразно, както още Кроче прави, откъде би могло да идва това никога неразбираемо очарование.