“Моят метод не изхожда от човек, а от даден социално-икономически период...”
Маркс, бележка върху Вагнер, Капиталът, т.III, с. 249
Социалистическият “Хуманизъм” е на дневен ред.
Ангажиран в период, който от социализъм (на всеки според работата) ще доведе до комунизъм (на всеки според потребностите), Съветския Съюз обяви своя лозунг: “Всичко за Човека” и се сблъска с нови теми: свободата на индивида, уважение на законността, достойнството на личността. В работническите партии се празнува осъществяването на социалистическия хуманизъм и се търсят теоретични основания в Капиталът и все по-често в творбите на младия Маркс.
Това е историческо събитие. Може също да се попитаме дали социалистическият хуманизъм не е тази достатъчно укрепваща и привличаща тема, която да направи възможен диалога между комунистите и социалдемократите, или дори още по-широката обмяна на мнения с хората “с добри намерения”, които се противопоставят на войната и бедността. Днес дори дългият път на Хуманизма изглежда води към социализма.
Фактически, революционната борба винаги е имала за цел края на експлоатацията и следователно освобождението на човека, но, както Маркс е предвидил това, в тази първа историческа фаза, тя трябва да приеме формата на класова борба. Тогава революционният хуманизъм може да бъде само “класов хуманизъм”, “пролетарски хуманизъм”. Край на експлоатацията на човек ще рече край на класовата експлоатация. Освобождението на човек ще рече освобождението на работническата класа и преди всичко освобождение чрез диктатура на пролетариата. Повече от четиридесет години в СССР, през гигантските борби, “социалистическият хуманизъм”, преди да бъде изразен в термините на личната свобода, се изразяваше в термините на диктатура на класата[1].
Краят на диктатурата на пролетариата отваря в СССР една втора историческа фаза. Съветите казват: при нас антагонистичните класи са изчезнали, диктатурата на пролетариата изпълни своята функция, държавата не е повече класова държава, а държава за целия народ (за всеки). В действителност, хората в СССР вече биват третирани без разлика от класата, т.е. като личности. Така, в идеологията темите на класовия хуманизъм дават път на темите на социалистическия хуманизъм на личността.
Преди десет години социалистическия хуманизъм съществуваше само в една форма: класов хуманизъм. Днес той съществува в две форми: класов хуманизъм – там, където все още царства диктатурата на пролетариата (Китай и т.н.) и хуманизъм на (социалистическата) личност – там, където диктатурата е снета (СССР). Две форми, които съответстват на две необходими исторически фази. “Класовият” хуманизъм може да съзерцава реализирано своето собствено бъдеще в хуманизма на “личността”.
Тази историческа трансформация хвърля светлина върху определени трансформации в умовете. Диктатурата на пролетариата, която социалдемократите отхвърляха в името на (буржоазния) “хуманизъм” на личността, и която яростно ги противопоставяше на комунистите, е снета в СССР. Дори, още по-добре, може да се предвиди, че диктатурата на пролетариата би могла да вземе мирни и временни форми на Запад. Така се очертава една среща на два “хуманизма” на личността: социалистическия хуманизъм и либералния буржоазен или християнски хуманизъм. “Либерализирането” на СССР дава увереност в това. Що се отнася до социалистическия хуманизъм, той може да се разглежда не само като критика на противоречията, но също и преди всичко като изпълнение на “най-благородните” намерения на буржоазния хуманизъм. В него, хуманизма би намерил накрая реализирана своята хилядолетна мечта, очертаваща се в християнския и буржоазен хуманизъм на миналото: че в човека и между хората ще царства най-накрая Човекът.
С това би се изпълнило пророческото обещание на Маркс, направено в Ръкописите от 1844: “Комунизмът... като реалното придобиване на човешката същност от човек, този комунизъм като завършен натурализъм = хуманизъм...”
[1] Тук ние разбираме “класовия хуманизъм” в смисъла, в който Ленин казва за Октомврийската социалистическа революция, че е дала властта на работниците и бедните селяни, и че е осигурила в тяхно име, условия за живот, действие и развитие, които не са били познати никога преди това: демокрация за работниците, диктатура за подтискащите. Ние не разбираме тук “класовия хуманизъм” в смисъла използван в творбите на младия Маркс, където пролетариата представлява, в своето “отчуждение”, самата човешка същност, чието “реализиране” революцията трябва да осигури: тази “религиозна” концепция за пролетариата (“универсална класа”, доколкото е “загубата на човека” във “бунта срещу своята собствена загуба”) е подета отново от младия Лукач в Geschichte und Klassenbewusstsein.