Следователно, всичко се заключава в познанието на хуманизма като идеология.

Не става въпрос да се заемем тук със задълбочено определение на идеологията. Достатъчно е да знаем съвсем схематично, че една идеология е система (притежаваща своя собствена логика и строгост) от представи (образи, митове, идеи или понятия според случая), дарена със съществуване и историческа роля в сърцето на дадено общество. Без да влизаме в проблема за отношенията на една наука с нейното (идеологическо) минало, да кажем, че идеологията като система от представи се различава от науката по това, че в нея преобладава практико-обществена функция над нейната теоретична (или познавателна) функция.

Каква е природата на тази обществена функция? За да я разберем трябва да се обърнем към марксистката теория на историята. “Субектите” на историята са дадените човешки общества. Те се представят като тоталности, чието единство е конституирано чрез определен специфичен тип комплексност, която вкарва в играта моменти, които може съвсем схематично, следвайки Енгелс да сведем до три: икономика, политика и идеология. Следователно, във всяко общество се констатират, понякога в съвсем парадоксални форми, съществуването на икономическа дейност на базата, някаква политическа организация и “идеологически” форми (религия, морал, философия и т.н.). Идеологията е следователно органична част, като такава, от всяка обществена тоталност. Всичко става така, сякаш човешките общества не биха могли да съществуват без тези специфични образувания, тези системи от представи (на различни нива), които са идеологиите. Човешките общества отделят идеология като елемент и самата атмосфера нужна за тяхното дишане, за техния исторически живот. Само една идеологическа концепция за света е могла да си представи общества без идеологии и да допусне утопичната идея за един свят, в който идеологията (а не само някои от нейните исторически форми) е изчезнала без да остави следа и е била заменена от науката. Например, тази утопия е в основата на идеята, че моралът, който в своята същност е идеология, би могъл да бъде заместен от наука или да стане постепенно научен; или религията да се разсее от науката, която да заема по някакъв начин нейното място; че изкуството да се смеси с познанието или да стане “ежедневие” и т.н.

И за да не избягваме от най-парещия въпрос, историческият материализъм не може да приеме дори, че едно комунистическо общество може да мине без идеология, било то морал, изкуство или “представа за света”. Разбира се е възможно да се предвидят важни промени в идеологическите форми и техните отношения, било изчезването на някои съществуващи форми или пренос на техните функции на съседни форми; може също (ако вече има съществуващ опит) да се предвиди развитието на нови идеологически форми (например идеологиите: “научна концепция за света”, “комунистически хуманизъм”), но в сегашното състояние на марксистката теория, взета в нейната строгост, не е възможно да се приеме, че комунизмът, един нов начин на производство, имплициращ производителни сили и производствени отношения, може да мине без обществена организация на производството и съответните идеологически форми.

Следователно, идеологията не е някакво случайно отклонение или израстък на Историята: тя е същностна структура на историческия живот на обществата. По-натам, единствено съществуването и признаването на нейната необходимост могат да позволят да се действа върху идеологията и тя да се трансформира в инструмент за обмислено действие в Историята.

Обичайно е да се казва, че идеологията принадлежи на региона “съзнание”. Това именуване не трябва да ни заблуждава, защото то остава заразено от идеалистическата проблематика преди Маркс. Наистина, идеологията има малко общо със “съзнанието”, дори и да предположим, че този термин има еднозначен смисъл. Тя е дълбоко несъзнавана, дори когато се представя в една премислена форма (както в пред-марксистката “философия”). Идеологията е система от представи, но тези представи в по-голяма част от времето нямат нищо общо със “съзнанието”: в по-голяма част от времето те са образи, понякога понятия, но преди всичко като структури, които се налагат на огромното болшинство хора, без да минават през тяхното “съзнание”. Те са културни възприети-приети-поети обекти и функционално действат върху хората чрез един процес, които им убягва. Хората “живеят” своята идеология както картезианеца “е видял” или не вижда – ако не гледа към нея – луната на двеста стъпки: изобщо не като форма на съзнание, а като обект от техния “свят” – като самия техен “свят”. Но какво тогава ще значи това, когато се каже, че идеологията се отнася до съзнанието на хората? На първо място, това значи, че се различава идеологията от други обществени моменти, но също, че хората преживяват своите действия, обичайно отнасяни от класическата традиция към свободата и към “съзнанието”, в идеологията, през и чрез идеологията; накратко, че “преживяното” отношение на хората със света, включително и с Историята (в политическото действие или бездействие), минава през идеологията, и дори е самата идеология. Точно в този смисъл Маркс казва, че именно в идеологията (като място на политически борби) хората придобиват съзнание за тяхното място в света и историята: в сърцето на това идеологическо несъзнавано хората успяват да променят своите “преживяни” отношения със света и да добият тази нова, специфична форма на несъзнаваното, която се нарича “съзнание”.

Следователно, идеологията се отнася до преживяното отношение на хората със света. Това отношение, което е привидно “съзнателно”, само при условие, че е несъзнавано, изглежда, по същия начин, че е просто, само при условие, че е сложно, че не е просто отношение, а отношение на отношения, едно отношение на втора степен. В идеологията хората изразяват в действителност не техните отношения с условията на съществуване, а начина, по който те преживяват своите отношения с условията на съществуване: това предполага едновременно реално отношение и “преживяно”, “въображаемо” отношение. Идеологията е тогава израз на отношенията на хората с техния “свят”, т.е. свръхопределеното единство на техните реални и техните въображаеми отношения с техните реални условия на съществуване. В идеологията, реалното отношение е неизбежно вложено във въображаемото отношение: отношение, което изразява повече една воля (консервативна, конформистка, реформистка или революционна), надежда или носталгия, отколкото да описва някаква реалност.

Именно в тази свръхопределеност на реалното от въображаемото и на въображаемото от реалното идеологията е, в своя принцип, активна, тя подсилва или променя отношенията на хората с техните условия на съществуване в самото въображаемо отношение. От това следва, че това действие никога не може да бъде чисто инструментално: хората, които си служат с някаква идеология като чисто средство за действие, като инструмент, се оказват хванати в нея и засегнати от нея в самия момент, в който те си служат с нея и вярват, че са й безпрекословни господари.

Това е напълно ясно в случая на едно класово общество. Тогава доминиращата идеология е идеологията на доминиращата класа. Но доминиращата класа не поддържа с доминиращата идеология, която е нейната идеология, само едно външно отношение или отношение на прозорливост или чисто използване и хитрост. Доколкото “издигащата”се , буржоазна класа, развива в течение на XVIII век една хуманистична идеология на равенството, свободата и разума, тя дава на своето собствено искане формата на универсалност, така сякаш с това тя е искала да вербува на своя страна, чрез тяхното образование, самите хората, които освобождава само за да експлоатира. В това се състои митът на Русо за произхода на неравенството: богатите изнасят на бедните “най-обмисленото разсъждение”, което някога е имало, за да ги убедят да преживяват своето робство като свобода. Наистина, буржоазията трябва да вярва в своя мит преди да убеждава другите и не само за да ги убеди, защото това, което тя преживява в своята идеология е това въображаемо отношение със собствените реални условия на съществуване, което й позволява едновременно да действа върху себе си (да си даде моралното и юридическо съзнание и юридическите и морални условия на икономическия либерализъм) и върху другите (нейните експлоатирани и бъдещите експлоатирани: свободни работници), но и накрая, за да приеме, изпълни и удържи своята историческа роля на доминираща класа. В идеологията на свободата буржоазията преживява така, много точно, своето отношение със своите условия на съществуване, т.е. своето реално отношение (правото на либералната капиталистическа икономика), но вложено в едно въображаемо отношение (всички хора са свободни, включително и свободните работници). Нейната идеология се състои в тази игра на думи върху свободата, която така предава буржоазната воля да мистифицира своите експлоатирани (“свободни” !) за да ги държи в юздата чрез шантажа на свободата, както и поради нуждата на буржоазията да преживява своята класова доминация като свободата на нейните собствени експлоатирани. Така както един народ, който експлоатира друг, не би бил свободен, така и една класа, която си служи с идеология е също хваната в нея. И когато говорим за класовата функция на идеологията, трябва да разберем, че доминиращата идеология е също и идеология на доминиращата класа и служи на нея не само за да доминира експлоатираната класа, но и за да се конституира в класа самата тя, като я накара да приеме за реално и оправдано своето преживяно отношение със света.

Но трябва да отидем по-далеч и да се попитаме какво става с идеологията в едно общество, в което класите са изчезнали. Това, което току що беше казано позволява един отговор. Ако цялата обществена функция на идеологията се свежда до цинизма на един мит (както “добрите лъжи” на Платон или техниките на модерната реклама), които доминиращата класа измисля и манипулира отвън, за са излъже тези, които експлоатира, идеологията ще изчезне заедно с класата. Но ние видяхме, че дори в случая на едно класово общество, идеологията действа върху самата доминираща класа и допринася за нейното оформяне, за промяна на нейните нагласи, за да се адаптира към своите реални условия на съществуване (например: юридическата свобода) – ясно е, че идеологията (като система от представи на масата) е нужна на всяко общество за да формира хората, да ги променя и за ги накара да отговарят на изискванията на техните условия на съществуване. Ако историята е, това се отнася наравно и до едно социалистическо общество, както казва Маркс, една непрестанна трансформация на условията на съществуване на хората, самите хора трябва безспирно да бъдат трансформирани за да се адаптират към условията: тази “адаптация” не може да бъде оставена на спонтанността, но трябва винаги да бъде предполагана, доминирана, контролирана и именно в идеологията това изискване се изразява, тази дистанция е измерена, това противоречието е преживяно и неговото решение “задействано”. В идеологията безкласовото общество преживява неадекватността-адекватността на своето отношение със света, в нея и чрез нея това общество трансформира “съзнанието” на хората, т.е. техните нагласи и поведение, за да ги издигне на нивото на техните задачи и техните условия за съществуване.

В едно класово общество идеологията е връзката, чрез която и елемента, в който отношението на хората с техните условия на съществуване се регулира в полза на доминиращата класа. В едно безкласово общество идеологията е връзката, чрез която и елемента, в който отношението на хората с техните условия на съществуване се преживява в полза на всички хора.