След 1845, Маркс скъсва радикално с всяка теория, която основава историята и политиката на някаква същност на човека. Това единствено скъсване съдържа три неразделни теоретични аспекта:

1. Образуване на една теория на историята и политиката, основана на радикално нови понятия: понятия за обществени формации, производителни сили, производствени отношения, надстройка, идеологии, определяне в крайна сметка от икономиката, специфично определяна от други нива и т.н.

2. Радикална критика на теоретичните претенции на всеки философски хуманизъм.

3. Определяне на хуманизма като идеология.

В тази нова концепция, всичко е също така строго, но това е нова строгост: критикуваната същност на човека (2) е определена като идеология (3), една категория, която принадлежи на новата теория за обществото и историята (1).

Скъсването с всяка антропология или философски хуманизъм не е вторична подробност: то е едно цяло с научното откритие на Маркс.

Това скъсване значи, че с едно и също движение Маркс отхвърля проблематиката на предишната философия и приема една нова проблематика. Предишната (“буржоазна”) идеалистическа философия почива във всички свои области и клонове (“теория на познанието”, концепция за историята, политическа икономия, морал, естетика и т.н.) върху една проблематика относно човешката природа (или относно човешката същност). Тази проблематика е била за предишните векове самата очевидност и никой не си е мислил да я постави под въпрос, дори в нейни вътрешни разновидности.

Тази проблематика не е нито мътна, нито неясна: тъкмо напротив, тя е конституирана от непротиворечива система от точни понятия, тясно артикулирани едни спрямо други. Тя имплицира, когато Маркс се среща с нея, два допълващи се постулата, определени от него в шестия тезис за Фойербах:

1. че съществува една универсална същност на човека;

2. че тази същност е атрибут на “индивидите взети отделно”, които са нейните реални субекти.

Тези два постулата се допълват и са неразделни. Но тяхното съществуване и единство предполагат цяла една емпиристко-идеалистическа концепция за света. За да може същността на човек да бъде универсален атрибут, трябва в действителност да съществуват конкретните субекти като абсолютни дадености: това предполага един емпиризъм на субекта. За да бъдат хората емпирични субекти, трябва всеки от тях да носи в себе си човешката природа, ако не фактически, то поне по право: това имплицира един идеализъм на същността. Емпиризмът на субектът имплицира следователно идеализма на същността и обратно. Това отношение може за бъде преобърнато в неговото “противоположно” – емпиризъм на конкретното – идеализъм на субекта. Това преобръщане се съобразява с основополагащата структура на тази проблематика, която остава фиксирана.

В тази типична структура могат да се разпознаят не само принципите на теориите за обществото (от Хобс до Русо), на политическата икономия (от Пети до Рикардо), на морала (от Декарт до Кант), но също така и самите принципи на идеалистическата и (“пред-марксистката”) материалистическа теория “на познанието” (от Лок до Фойербах, минавайки през Кант). Съдържанието на човешката същност или на емпиричните субекти може да варира (както виждаме това от Декарт до Кант); субекта може да мине от емпиризма към идеализма (както виждаме това от Лок до Кант): представените термини и тяхното отношение варират вътре в една инвариантна типична структура, която конституира самата проблематика: на един идеализъм на същността винаги отговаря един емпиризъм на субекта (или на един идеализъм на субекта, един емпиризъм на същността).

Отхвърляйки същността на човек като теоретично основание, Маркс отхвърля цялата органична система от постулати. Той премахва философските категории за субект, емпиризъм, идеална същност, и т.н. от всички области, в които те са царствали. Не само от политическата икономия (отхвърлянето на мита за homo œcenomicus, т.е. за индивида, който има предопределени способности и нужди, какъвто е субектът на класическата икономика); не само от историята (отхвърляне на обществения атомизъм и историческия политико-етически идеализъм); не само от морала (отхвърлянето на кантианската морална идея); но също от самата философия: доколкото материализма на Маркс изключва емпиризма на субекта (и неговото преобръщане: трансценденталният субект) и идеализма на понятието (и неговото преобръщане: емпиризма на понятието).

Тази цялостна теоретична революция има правото да обвинява старите понятия, само защото ги е заменила с нови. Маркс в действителност слага основите на нова проблематика, нов систематичен начин да се поставят въпроси на света, на нови принципи и нов метод. Това откритие се съдържа непосредствено в теорията на историческия материализъм, където Маркс предлага не само нова теория за историята на обществата, но в същото време, имплицитно, но необходимо, нова “философия” на безкрайните импликации. Така, когато Маркс замества в теорията на историята старата двойка индивид-човешка същност с новите понятия (производителни сили, производствени отношения и т.н.), той, в същото време, всъщност предлага нова концепция за “философията”. Той замества старите постулати (емпиризъм-идеализъм на субекта, емпиризъм-идеализъм на същността), които са в основата, не само на идеализма, но и на предмарксисткия материализъм, с един диалектико-исторически материализъм на практиката: това ще рече с теория за различните специфични нива на човешките практики (икономическа практика, политическа практика, идеологическа практика, научна практика) в техните собствени артикулации, основани върху специфичните артикулации на единството на човешкото общество. С една дума, на мястото на “идеологическите” и универсални понятия на фойербаховата практика, Маркс поставя конкретните понятия за специфични разлики, които позволяват да се ситуира всяка отделна практика в специфичните разлики на социалната структура.

За да разберем това, което при Маркс е радикално ново, трябва следователно не само да сме наясно с новостта на понятията на историческия материализъм, но също и с дълбочината на теоретичната революция, която те имплицират и обявяват. Само при това условие може да се определи статута на хуманизма: отхвърляйки неговите теоретични претенции и признавайки неговата практическа функция на идеология.

По отношение на строгата теория може и трябва да се говори открито за теоретичния анти-хуманизъм на Маркс, като виждаме в този теоретичен анти-хуманизъм абсолютното (отрицателно) условие за възможност на (позитивното) познание на самия човешки свят и на неговата практическа трансформация. Не може да се познае нещо от човека, освен при абсолютното условие да се изпепели философският (теоретичен) мит за човека. Цялата мисъл, която се обръща към Маркс за да възстанови по един или друг начин някаква антропология или теоретичен хуманизъм не би била теоретично нищо друго освен пепел. Но практически, тя би могла да издигне паметник на пред-марксистката идеология, която се основава на реална история и би рискувала да бъде завлечена в задънена улица.

Защото марксисткият теоретичен анти-хуманизъм има като следствие признаването и познаването на самия хуманизъм: като идеология . Маркс никога не е изпадал в идеалистическата илюзия да вярва, че познанието на един обект би могло, в край на краищата, да замести този обект или да разсее неговото съществуване. Картезианците, които знаят, че слънцето се намира на две хиляди левги, се учудват, че го виждат сякаш е на двеста крачки: и те не могат дори да намерят достатъчно Бог за да запълнят разликата. Маркс никога не е вярвал, че познанието за природата на парите (едно социално отношение) би могло да разруши тяхната привидност , тяхната форма на съществуване: като нещо, защото тази привидност е тяхното собствено битие, толкова необходимо, колкото съществуващият начин на производство ^[7] . Маркс никога не е вярвал, че някаква идеология би могла да се разсее от знанието: защото познанието за тази идеология, бивайки познание за нейните условия за възможност, на нейната структура, на нейната специфична логика и практическа роля в лоното на дадено общество, е в същото време познание за условията на нейната необходимост. Теоретичният анти-хуманизъм на Маркс не отменя по никакъв начин историческото съществувате на хуманизма. След, както и преди Маркс се срещат в реалния свят философии на човека и днес някои марксисти са изкушени да развият темите на един нов теоретичен хуманизъм. Още по-добре: теоретичният анти-хуманизъм на Маркс, разглеждайки този хуманизъм в отношение с неговите условия за съществуване, би признал неговата необходимост като идеология, една условна необходимост. Признаването на тази необходимост не е чисто спекулативно. Само върху тази необходимост марксизмът може да основе една политика, която се отнася до съществуващите идеологически форми, каквито и да са те: религия, морал, изкуство, философия, право – и на първо място хуманизъм. Една (евентуална) марксистка политика на хуманистичната идеология, т.е. една политическа нагласа спрямо хуманизма, политика, която би могла да бъде хуманистично отказване, критика, използване, поддържани, развитие или обновявани на актуалните форми на идеологията в етико-политическата област – тази политика е следователно възможна само при абсолютното условие да бъде основана на марксистката философия, за която предусловие е теоретичният анти-хуманизъм .