Обикаляйки в парадоксите на указването, манифестирането и означавенето, Жил Дерьоз полага измерението на смисъла, което е основна тема не неговата „Логика на смисъла“.

Такава е първата точка, която разкрива изведнъж моята основна теза, която искам да направя очевидна: съществуването на почти напълно непозната материалистка традиция в историята на философията: “материализмът” (нужна е дума за да се отличи нейната тенденция) на дъжда, отклонението, срещата и стягането.

. След Екзистенциализмът е хуманизъм на Жан-Пол Сартр и Писмо за хуманизма на Хайдегер, които еднозначно виждат марксизма като един от завършеците на европейсия хуманизъм, в този текст публикуван в За Маркс, идва ред на Алтюсер да си разчисти сметките с хуманизма и популярния тогава “социалистически хуманизъм” и да обоснове необходимостта на своя подход, а именно – марксизмът като теоретичен антихуманизъм

Тръгвайки от въпроса за суверенитета, за сегашната роля на Съединените Щати и безредиците предизвикани от мондиализацията, Жак Дерида се пита в какво се превръщат понятията за “разум” и “демокрация”, но също и понятията за “политика”, “война” и “тероризъм”, когато стария призрак на държавния суверенитет губи своята достоверност. По изключение, “Le Mond dimplatique” публикува важен откъс от “Бандити”, неговата последна книга.

Тези единадесет хроники бяха произнесени в периода от Септември 2002 до Юли 2003 всеки последен петък от месеца в радиопредаването "Петъците на философията" по France Culture.

На 74 години, Жак Дерида, философ със световна известност, продължава пътя на своята мисъл с необикновена интензивност, при все своята болест. В своята къща в Ри-Оранжи, около Париж, той припомня за “Le Monde”, своето творчество, своя път и своята следа. Текстът е публикуван във в.Култура .

Чрез анализ на няколко изказвания на Сърл, Рорти и Мишел Рокар,авторът показва как се извършва “поделянето на сетивното” на границата на литературата и политиката и как въпросната подялба бива разваляна от едно "несвойствено свойство", от една част, която не участва, която няма място, от един призрак, който не е нито нещо, нито дума, нито конвенция.

В края на една малка история, басня или приказка, смешка, exemplum, моралът извлича една мъдрост без претенция, локална и временна, бързо забравяща се. Моралите често си противоречат, безцеремонно. Те заедно образуват един шум от максими, една весела жалба: така тече животът...(Това е едно от есетата включено в последната му книга "Постмодерни поуки", издадена на български от Критика и хуманизъм)