На пръв поглед , в текстовете на Декарт съществуват два различни подхода към знанието. От една страна, то бива разглеждано топологично , т.е. знанието бива намирано или забелязвано [1985:23], до истините се стига [ 1997:33 ] и след това трябва да бъдат проучвани [1997: 29 ] , така както се проучва местност. От друга страна, знанието бива раглеждано като инструмент и като продукт на някакво производство - ние трябва да проучим разсъдъка, за да си доставим инструменти за нашето познание, което пък от своя страна се явява продукт. Разсъждение за метода правилно да ръководим нашият разум изобилства с подобен род метафори. За да си обясним свързаността им, трябва да разгледаме неговото разбиране за метода по отношение на описаното в Геометрия .
Според Декарт истината е финална: “че за всяко нещо има само една истина и че който я открие, знае за него толкова, колкото може да се знае.” [ 1997:83 ] . Това имплицира определено топологично разглеждане на знанието: “нашите мнение се различават не защото едни хора са по-разумни от други, а само защото насочваме нашите мисли по различни пътища и не обръщаме внимание на едни и същи неща” [ 1997:72 ] . Това ще рече, че истината се явява накаво място, до което се стига. Но това също имплицира и че познанието е процесуално: има различни мнения, защото не всички хора спазват един и същ ред в познаването - “насочваме нашите мисли по различни пътища”, и нямат една и съща мяра за това, кое е истина и кое не - “не обръщаме внимание на едни и същи неща”.
Точно поради това, Декарт разглежда методът инструментално. В метафориката на движението, методът се явява инструмент за ориентиране на процеса на познание. Това определя и двуяката употреба на метода. От една страна, методът трябва да ни предпазва от приемането на погрешните мнения за истинни. Той трябва да служи за критерии за истинност. И от друга страна, методът трябва да служи за търсенето на нови истини. Поради тази му втора характеристика Декарт го противопоставя на логиката, която според него служи “по-скоро да обясним на другите, онова което знаем” [ 1997:81 ] .
Поради тези две специфични черти, които Декарт отрежда на метода - описание на мярата и реда на познанието, той се явява функционално описание на движението на познание. Така както математическата функция описва отношението между дадено и търсено като дава мярата на движението, което описва търсеното геометрично място, по същия начин методът трябва да ни даде онтошението между познато и непознато, като описва самото движение на познание. И така както алгебричната формула е правило за “прекарването и схващането” на геометрични линии, така и методът се състои от “правила за ръководство а ума”. По същият начин, както функцията е резултат от геометричният анализ, но след това замества инструмента за прекарване на вече изследваната линия, така и методът е от една страна аналитичен по отношение на вече дадено състояние на нещата - чрез него трябва да открием истината за него, и от друга страна, методът е инструмент за възпроизвеждането на достигнатата истина и самото състояние на нещата, т.е. той е инструмент за придаване обективност на знанието (не случайно разсъждението е поставено от Декарт като предговор).
Обаче в така описаната схематика на метода като функционално описание на процеса на познание липсва една важна част от понятието за функция такова, каквото го видяхме в Геометрия . А именно, липсва плана на референциалност, т.е. онова идеално пространство, спрямо което алгебричната формула описва геометрично място, а пък методичното познанието ще е познание на истината за нещата.
В първите части на Разсъждение за метода правилно да ръководим нашия разум , т.е. собствено методологическите, необходимият план на референциалност бива предпоставен, но не и тематизиран. Той бива разгледан в четвъртата част - Доводи доказващи съществуването на Бог и на човешката душа, или основи на метафизиката , но не като предпоставка на самият метод, ами като негово следствие, като нещо, което бива доказвано с помощтта на намерения вече метод.
Става въпрос за следното. Когато описва своето търсене на сигурност в науките, своето търсене на критерии за истинност в “книгата на света” и своите последователни разочарвования, това за Декарт представлява едно завръщане към самия себе си. Първата част на разсъждението завършва именно с това: “един ден реших да изуча също така и себе си и да използвам всичките си умствени сили, за да избера пътищата, които трябва да следвам.” [ 1997:77 ] . И когато описва какво представлява методът, Декарт пак полага себе си и “собственото” като плана на референциалост, спрямо които методът е ефективен: “Моето намерение никога не е отивало по-далеч от това, да се опитам да преустроя собствените си мисли и да градя върху терен, който изцяло ми принадлежи” [ 1997:80 ] . Именно този предпоставен план на референциалност бива преоткрит в четвъртата част от разсъждението. Поради това, че методът, т.е. функционалното описание/възпроизводство на познанието, включва в себе си “собственото” като неотделима част, мисленето за Деракт се явява субстанция, или собствено, това идеално поле “което не се нуждае от място и не зависи от нищо материално” [1997:91] .